брате!“, настояваше той. „Ти си не само прислужник на абата, но и негов приятел!“ Разбрах, че подозира нещо. Казах му, че не знам нищо, че не мога да му помогна. Той продължаваше да твърди, че истината се крие някъде в тази библиотека.
— Наистина се криеше там! — прекъсна го Корбет. — Открих едно любовно стихотворение, написано от баща ти като сбогуване, когато постъпил в манастира.
— Така ли? — Сега послушникът заприлича на малко момче. — Може ли да го видя?
— Какво стана с брат Френсиз? — настойчиво попита Корбет.
— О, да. Той беше мил и съвестен, но прекалено любопитен. Реших, че трябва да умре бързо. Той мислеше, че е в безопасност в библиотеката, но през деня бях оставил отворен капака, който затваряше една от амбразурите. В същата нощ, докато другите монаси се тъпчеха, взех лъка и стрелите и тръгнах към библиотеката. Почуках по капака, отместих го и пуснах стрелата. За един стрелец брат Френсиз беше добра мишена, защото бе застанал срещу светлината. Останалото знаете. — Той се ухили: — Зрението ми е по- добро, отколкото мислите!
— Нима не размисли? — изръмжа брат Дънстън.
— Разбира се, че мислех — за баща си. Трябваше и теб да те докопам, сладострастен, тлъст монахо! Баща ми подозираше, че твоите посещения в „Горският фенер“ не са свързани единствено с делата на абатството. Всеки ден трябва да коленичиш на тлъстите си колене и да благодариш на Бога, че си жив!
Корбет хвърли предупредителен поглед към Ранулф.
Пердитус се забавляваше. Той толкова мразеше тези монаси, че изпитваше удоволствие да им се присмива и да ги дразни, докато описваше колко умен е бил и отмъщенията, които бе замислял. Но какво щеше да стане, след като всичко вече бе приключило?
— А котката? — обади се Ранулф.
— О, тя послужи само, за да напомня на легендите за Мандевил. — Пердитус вече бе забравил за Дънстън. — Съжалявах бедното създание, но трябваше да изпитам праховете, които взех от Елфрик. Котката умря много бързо, после прерязах гърлото й, сложих я в торба и с помощта на връв прикрепих кука към единия й крак. Църквата на абатството тъне в сенки. Изчаках удобен момент, промъкнах се през вратата на сакристията и окачих котката за миг. — Той внезапно плесна с ръце, което накара монасите да подскочат. — Всички се изплашихте, нали?
— А огнените стрели?
— И за тях се сетих от разказите за Мандевил. Трябваше да държа тези монаси в напрежение. Беше лесно: един съд с горящи въглища и потопени в смола и катран спрели. Промъкнах се през страничната врата, като знаех, че никой няма да ме види в мрака на нощта. Исках никой да не забравя. Исках никой да не се отпуска и да си мисли, че всичко е свършено.
— Ти и затова ни подмами в избите, нали? — попита Ранулф.
— Да! — Пердитус тъжно отвърна на погледа му. — Аз ви предупредих.
— Да, предупреди ни — съгласи се Корбет. — В онази нощ ти бе залостил вратата към покоите на абата. Когато се оправих и, макар и новопристигнал в „Сейнт Мартин’с“, успях да намеря пътя си, ти си се бил измъкнал през прозореца. Ти ме изчака зад онази решетка, нали?
— Дори тогава вече знаех, че ще разбереш истината — въздъхна Пердитус. — Всъщност не исках да те убия, но ти се движеше бързо по следата, като хрътка, която гони своята плячка, напред и назад, назад и напред.
— Нали би могъл да ни убиеш в избите?
— Така е, и кралят тогава щеше да стовари гнева си върху „Сейнт Мартин’с“! — Пердитус се изсмя, загледан в приора Кътбърт. — Вече никога няма да е същото. Корбет възнамерява да съобщи на краля. О, кралят ще запази всичко в тайна, за да защити името на баща ми и на лейди Маргарет! — Той самодоволно се ухили: — Обаче не мисля, че ще ти прости, приоре Кътбърт! Амбицията ти да наследиш мястото на абата никога няма да се осъществи.
— Поне ще съм жив!
— Стига! — намеси се Корбет. — Ти се боеше, че ние ще открием истината, нали, Пердитус?
— Беше въпрос на време.
— А пожарът? — обади се Ричард. — Разбрах, че когато пожарът избухнал в помещенията на склада, Пердитус бил тук и страдал от понесените удари!
— Това беше друго прикритие! — наведе се напред Корбет. — Пердитус е бил войник и е свикнал да понася удари, тъй че не му е било трудно да се подреди така. Освен това умее да подпалва бавни огньове. Виждал съм как правят това в кралската войска: вземат голямо парче дебел плат и го завиват като примка. Напояват го със смола и катран, поставят единия му край в сградата, която трябва да бъде унищожена, във ведро с масло край нещо сухо и я подпалват. — Корбет замълча. — Нали ти си нанесе тези рани?
— Съвсем дребна работа! — отвърна Пердитус. — Това ми даде повече време.
— Нарези и дребни охлузвания! — констатира Корбет. — След това си подпалил напоената в масло примка и си изтърчал при мен. Видях къде си се упражнявал — продължи Корбет, — между дъбовите дървета, които обграждат Кървавата ливада.
— Трябваше да съм сигурен, че ще задейства! — отбеляза Пердитус. — Знаете ли какво замислях? Смъртта на всеки монах в тази стая! — Той посочи брат Ричард: — Ти нямаше да се измъкнеш, ако не държеше онази проклета ваза! О, как щях да ликувам, докато наблюдавам трупа ти и цялото това място в пламъци!
— Ти си луд! — заяви Корбет. — Покварен, потънал в грях!
— Ние наистина сме братя по оръжие! — подигра се Пердитус. — Ако имах достатъчно време, щях да отнема живота на всички ви. — Щракна с пръсти: — Щях да ги гася като фитили на свещи!
— Наистина ли си мислеше, че си господар на живота и смъртта? — отбеляза Корбет. Забеляза, че Уолъсби седеше безмълвен и сдържан, а върху лицето му бе изписано самодоволство.
— Какво искаш да кажеш? — тупна с крак Пердитус: този жест предупреди Корбет. Той вече нямаше пред себе си нормален човек. Пердитус наистина се смяташе за Божи отмъстител.
— Мислиш ли, че си превъплъщение на духа на Мандевил? — Корбет се опита да прикрие подигравката в гласа си. — Че си се превърнал в господар на живота и смъртта в абатството „Сейнт Мартин’с“?
Пердитус изглеждаше озадачен.
— Ти дамгосваше своите жертви — обясни Корбет, — както селянинът слага дамга на добитъка си, и така бележеше онова, което притежаваше — дори мъртви, те трябваше да носят твоя печат.
— Разбира се!
— Да се върнем към смъртта на Тавърнър! — поде отново Корбет. — Защо трябваше да убиваш един човек, който забавляваше баща ти и той го покровителстваше? Човека, който щеше да му помогне в изучаването на демонологията и да му даде доказателството, от което се нуждаеше абат Стивън, че може да има истинско прогонване на бесове?
— Тавърнър беше измамник. Както каза ти, аз подслушах вашия разговор и чух какво казва. Тавърнър беше лъжец.
— Но това не е съвсем вярно, нали? — подхвърли Корбет. — Тази сутрин, след завръщането ми от замъка Харкорт, отидох в стаята на Тавърнър. Влязох вътре, затворих вратата и застанах на мястото, където бях, когато разпитвах хитреца. Ранулф чакаше отвън. Вратите и стените на това абатство са много дебели. Ранулф не можа да чуе нищо, макар и съвсем приглушено. Ако си подслушал Тавърнър, би трябвало да знаеш какво каза: мошеникът не е възнамерявал да предаде абат Стивън, той е искал да му помогне!
— Какво говориш? — възкликна приорът Кътбърт. Корбет се обърна към Уолъсби:
— Ти наистина мразеше абат Стивън, нали? Архидяконът преглътна с мъка, а самодоволната му усмивка изчезна.
— Възнамеряваше да го унищожиш — продължи Корбет, — и Тавърнър е бил твоето оръдие. Пердитус се е опитал да подслуша изповедта на Тавърнър, но не е успял да чуе нищо, докато ти, разбира се, си знаел истината. Вашият предателски заговор се провалил и абат Стивън бил мъртъв. Знаел си, че като кралски служител, ще трябва да докладвам какво съм открил на краля, който няма да остане твърде доволен, когато научи, че архидяконът на „Сейнт Пол’с“ е бил замесен в такава измама. Обаче единственото доказателство, което имах, беше Тавърнър.
Архидяконът отблъсна стола си назад. Пердитус протегна ръка и го принуди да остане на мястото
