си.
— Ти пося ветрове — заяви Корбет, — и сега трябва да жънеш бури. Вместо абат Стивън да се изправи пред позора и унижението, беше ред на архидякон Ейдриън Уолъсби от „Сейнт Пол’с“…
— Аз не…
— О, да! — прекъсна го Корбет. — Тавърнър беше извънредно опасен за теб. Той бе очаквал безметежен живот в абатството „Сейнт Мартин’с“, но неговият покровител абат Стивън умря. Би могъл да те изнудва. Подозирам всъщност, че е започнал. Между вещите му намерих няколко сребърни и златни монети. От личните сметки на абата се вижда, че той не е давал нищо на Тавърнър, в такъв случай златото и среброто са дошли от теб. Решил си, че си уловил златен случай, когато бяха убити абат Стивън и Гилдас. За теб е било ясно, че убиецът е един от монасите, тъй че още една смърт не би променила нищо.
— Нищо не можеш да докажеш! — Уолъсби си беше възвърнал самообладанието. — Вярно е, че е била използвана стрела от моя колчан, обаче Пердитус я е откраднал; той вече си призна престъплението.
— Не той го призна — отвърна Корбет, — а ти. В същата сутрин, когато умря, Тавърнър ни заведе в избите да видим римската мозайка на абат Стивън. Когато се връщахме, забелязах, че Пердитус е зает с някаква задача. Повървяхме още малко, Тавърнър ни остави и малко след това беше убит. Много пъти съм обикалял абатството, обаче тази сутрин измерих разстоянията. Няма значение колко атлетичен или пъргав в краката е Пердитус, той не би могъл да изтърчи, за да вземе лък и стрели, да се върне, и да се притаи на тази сенчеста пътека. Това си бил ти, архидякон Уолъсби. Една добре насочена стрела — и на всички доказателства за вашата измама, на всички пакости, които Тавърнър би могъл да ти стори, е бил сложен край. Още една смърт в „Сейнт Мартин’с“, за която би могъл да бъде обвинен някой друг. Не е за чудене, че искаше да си заминеш толкова спешно. Разбира се — заключи Корбет, — Пердитус се е зарадвал, че Тавърнър е мъртъв. В собственото си объркано съзнание сигурно е вярвал, че сам той е причина за смъртта му. Навярно си почувствал облекчение, когато си разбрал, че върху челото на Тавърнър, както и върху това на Хамоу, е бил жигосан знакът на Мандевил.
Пердитус се бе обърнал и гледаше архидякона с леко наклонена встрани глава. После хвърли крадешком озадачен поглед към Корбет. Монасите седяха, замаяни от поразителните разкрития. Убиецът беше прав: те бяха хора с прекършен дух, знаеха, че носят някаква отговорност за кървавите събития в това абатство.
— Сър Хю, нима казваш, че не аз съм убил Тавърнър? Че този е виновникът? — Пердитус потупа ръката на архидякона. Уолъсби рязко я отдръпна.
— Нищо не можеш да докажеш! — настоя Уолъсби. — Истинският убиец е този човек. — Лицето му придоби грозно изражение. — Трябва да вържете ръцете му като на обикновен злодей. Трябва да бъде отведен в Лондон и изправен пред кралския съд за убийство, богохулство и светотатство. Да виси с клуп около врата, докато лицето му стане пурпурночервено, а краката му започнат да подритват. Подходящ край — подигра се той, — за сина на нашия свят абат Стивън!
— Ще увисна ли? — попита Пердитус с ококорени от ужас очи. — Но аз съм ръкоположен духовник!
— Не, не си! — надсмя се Уолъсби. — Ти си…
Корбет предусети опасността, но беше твърде късно. Засегнат от подигравателните подмятания на Уолъсби, Пердитус внезапно скочи на крака. Той грабна един стол и го хвърли към Корбет. Кралският служител успя да се отмести и столът се разби зад него. Уолъсби не беше толкова бърз. Пердитус измъкна кама от ръкава на расото си и преряза врата на архидякона, от дясното му ухо чак до под брадичката. Архидяконът се наклони напред с ръце, притиснати към раната. Кръвта извираше между пръстите му. Ранулф скочи на крака, обаче Пердитус вече беше прекосил помещението. Той блъсна встрани брат Дънстън и преди брат Ричард да успее да се намеси, сграби изненадания приор през врата и подпря камата под брадичката му.
— Назад!
Ранулф погледна към Корбет, който поклати глава. Кралският служител знаеше, че е направил грешка. Навярно би могъл да задържи Пердитус още в самото начало, но пък тогава той нямаше да си признае. Сега убиецът влачеше приорът Кътбърт към вратата. Той погледна през рамо.
— Отвори я! — изкрещя послушникът на Чансън.
Корбет направи знак на коняря си да се подчини. Вратата на стаята се отвори, а архиепископ Уолъсби се строполи на пода в бързо разширяваща се локва кръв. Елфрик отърча при него и го обърна по гръб. По лицето на архидякона и гърчещото се тяло личеше, че не може да му се помогне. Корбет гледаше ужасен. Отначало помисли, че Пердитус ще освободи приора. Той отмести ръката си, а после бързо удари с ножа. Корбет затвори очи. Кътбърт остана на място с ужасено лице, притиснал с ръце гърлото си. Пердитус го блъсна напред, измъкна се през вратата и затрополи надолу по стълбите.
Ранулф не се впечатли от хаоса и суматохата. Блъсна Чансън встрани и се втурна да преследва послушника. Пердитус вече беше долу и побягна през вратата. Измъкнал бързо меча си, Ранулф се понесе след него. Докато се плъзгаше и препъваше върху леда, той не обръщаше никакво внимание на монасите, които блъскаше по пътя си: очите му бяха приковани единствено в бягащия пред него човек, чието сиво расо се вееше, докато той минаваше като вятър край постройките, през дворовете, сновейки насам-натам. Ранулф го следваше. Отначало помисли, че убиецът се насочва към някоя от страничните врати или дори към конюшните. Той скъси разстоянието помежду им. Пердитус стигна до стълбите на избите и бързо се вмъкна надолу. Ранулф го последва, изненадан, че вратата не е заключена или зарезена. До него достигна шляпането на сандали и Ранулф спря, за да си поеме дъх. Остави меча, взе прахан и запали една от факлите в поставките на стената. След като тя се разгоря, той стисна меча и предпазливо пое надолу по ходника, като се притискаше до стената, протегнал факлата пред себе си. Отмина сводестите складови помещения. Чудеше се какво ли е намислил Пердитус. Отзад Корбет, изкрещя името му.
— Връщайте се! — извика в отговор Ранулф. Пердитус беше изкусен враг, обучен войник. Ранулф се боеше, че е взел лък и стрели и е устроил засада. В края на коридора блестеше светло петно: Пердитус се намираше в складовото помещение в дъното, където абат Стивън бе намерил мозайката. Ранулф внимателно наблюдаваше светлината. Очакваше да види как Пердитус, въоръжен с лък и стрели, се появява на входа. Но освен една движеща се сянка, не съзря нищо друго. Той се промъкваше все по-близо. На входа спря и захвърли факлата на пода. Тихичко слезе по стълбите и замря от удивление. Оставил меча и камата на пода край себе си, Пердитус бе коленичил и се взираше в мозайката.
— Прекрасна е, нали? — прошепна той, проследявайки очертанията с пръст. — Нали знаеш, абат Стивън я обичаше. Искаше да я извади и да я постави в храма. Нали си съгласен, че е прекрасна, Ранулф?
— Да, да, съгласен съм!
— Трябва да остане тук — продължи Пердитус. — Тези мърморещи монаси не могат да разпознаят истинската красота, когато я видят.
— Ти уби архидякон Уолъсби и приора Кътбърт! — заяви Ранулф.
— Не ме е грижа за тях. Тъй или иначе, те бяха белязани от смъртта. Жалко, че не успях да свърша цялата тази отегчителна работа! Но теб никога не съм искал да убивам. Абат Стивън щеше да те хареса. Опитах се да предупредя Корбет. Просто исках да си тръгне и да остави тези грешници на моя съд. — Отново погали мозайката. — В действителност, съжалявам само за две неща: трябваше да действам по-бързо и да уредя смъртта на всички онези проклети монаси. Второто, за което съжалявам е, че не видях майка си. — Усмихна се на Ранулф: — Но пък по-добре е, че тя не ме видя като разбойник, с вързани ръце и крака, нали? Кажи ми истината, Ранулф-ат-Нюгейт: в Лондон ще ме обесят, нали?
— Ако те сметнат за луд — отвърна Ранулф, — кралят може да се смили и да те затворят до края на живота ти…
— О, добре…
Ранулф познаваше всички номера на уличните сбивания: Пердитус се беше отпуснал, рамената му бяха клюмнали. Той отстъпи назад. Убиецът грабна меча и камата и скочи на крака, леко приведен. В светлината на факлата изглеждаше успокоен, с ведри очи, с мечтателно, опрощаващо изражение на лицето.
— Остави оръжията! — заповяда Ранулф.
С танцуваща стъпка Пердитус подскочи напред, а мечът и камата блеснаха. Ранулф отби удара. Избите екнаха от сблъсъка на стоманата и шума от стъпките. Ранулф внимателно го наблюдаваше. Ръката на Пердитус отново трепна, отначало във финт, а после мушна напред с камата. Ранулф препречи движението на оръжието и отби удара. Не виждаше нищо, освен тази танцуваща напред-назад в светлината от факлата
