фигура. Пердитус не беше уличен побойник, а съвършен боец. Той настъпваше, правеше маневра и отбиваше. Всеки път Ранулф успяваше да блокира нападенията. Пердитус отстъпи запъхтян, със свалени меч и кама. Вдигна меча си в поздрав, после го свали надолу, а върхът му беше насочен право в лицето на Ранулф.
— Нали така трябва да бъде, кралски служителю? Войн срещу воина. Меч срещу меча!
Той отново пристъпи напред. Ранулф направи опит да отблъсне очакваното пробождане, но докато мушкаше пред себе си, Пердитус внезапно вдигна меча и камата и изложи тялото си. Ранулф не успя да се спре и заби меча си дълбоко в гърдите на Пердитус. Измъкна го веднага. Оръжието на Пердитус падна с трясък и той се отпусна на колене. Притисна с ръце раната си, от която бликаше кръв и впи очи в Ранулф.
— Вече усещам смъртта. Така е по-добре!
Строполи се по очи. Тялото му продължи да потръпва известно време, после се успокои. Ранулф коленичи и опипа пулса на врата му. Не усети нищо. Звукът от тичащи стъпки все повече приближаваше и на входа се появиха Корбет и Чансън.
— Мъртъв е — изправи се Ранулф. — Сам се натъкна на меча ми. Мисля, че го направи преднамерено.
— По-добре така, отколкото на ешафода — отбеляза Чансън. — Откъде ли е взел меча и камата?
— Вероятно е имал скрито оръжие във всички ниши по протежение на галерията — отвърна Корбет. Седна на стъпалата и зарови лице в ръцете си.
— А Кътбърт и Уолъсби? — попита Ранулф.
— О, и двамата са мъртви. — Корбет откри лицето си. — Направих грешка, Ранулф, трябваше да вържа Пердитус. Но пък, ако го бяхме вързали, нямаше да си признае.
— В неговите очи Уолъсби и Кътбърт заслужаваха да умрат — подхвърли Ранулф. — И, нега Бог ми прости, господарю, обаче ми се струва, че до известна степен те сами си докараха смъртта. Наистина ли мислиш, че Уолъсби е убил Тавърнър?
— Да, убеден съм. — Корбет се изправи. — Макар че би било много трудно да се докаже. Ако Пердитус е убил четири пъти, защо да не е убил и пети? Нашият архидякон искаше да си отмъсти. Calculus non facit monachum: духовният сан не е защита срещу убийство. Уолъсби сигурно щеше да бъде опозорен, а приорът Кътбърт щеше да е сломен. Абатството „Сейнт Мартин’с“ се бе превърнало в бойно поле, в място на убийства…
Той замълча, защото чу гласове от другия край на галерията.
— Какво ще стане? — попита Ранулф.
— Абатството ще трябва да се освети наново. Кралят и архиепископът ще поискат да се избере нов съвет, който да възстанови хармонията и порядъка.
— А Пердитус?
— Да отнесат трупа му. Да го сложат при останалите.
На другата сутрин Корбет стоеше до лейди Маргарет, докато тя се взираше във восъчното лице на мъртвия си син. Брат Елфрик бе подготвил тялото за погребение. Лейди Маргарет стоеше изправена, със сухи очи. Тя погали младия мъж по страната и като се приведе, го целуна по устните, преди да придърпа савана над главата му.
— Бих искала да остана сама, сър Хю. Корбет се поклони:
— Мадам, облаците се разкъсват и известно време няма да вали сняг. Ние трябва да се завърнем в Норич.
— А моето престъпление? — попита тя. — Моят грях?
— Мога да говоря от името на краля, мадам, и казвам, че си достатъчно наказана. На всичко това трябва да се сложи край. Всички онези, които знаят истинската история, дадоха обет за мълчание. — Посочи към покрития със саван труп. — А какво ще направиш с него, къде ще го погребеш, си е твоя работа.
— Не чувствам нищо! — прошепна тя. — Земята вън е замръзнала, Корбет, както и сърцето ми. Предполагам, че точно така става… — отново погледна към трупа: — … преди сърцето да се пръсне. Каква висока цена! — прошепна тя. — За една нощ на страст! Няколко златни часа — и това!
Корбет понечи да отвърне. Тя вдигна ръка:
— И все пак — продължи лейди Маргарет, — можехме да спрем всичко това. Криехме греха си, когато трябваше да кажем истината още от самото начало. — Протегна ръка. Корбет целуна ледените й пръсти. Още веднъж погледна трупа, прекръсти се, взе наметалото си, излезе от дома на мъртвите и прекоси двора на смълчаното абатство.
Ранулф и Чансън го очакваха в двора на конюшните. Конете бяха оседлани, а багажът им здраво вързан върху гърба на товарния кон. Корбет се уви в наметалото и скочи на седлото. Още веднъж погледна през рамо, сякаш да запамети фронтоните, купичките на постройките, корнизите и кулите на абатството.
— Към Норич ли, господарю?
— Трябва да сме там при падането на нощта, ако Бог е добър, а времето ясно.
Един послушник отвори портата и те минаха в лек галоп през нея. Край пътя стоеше Пазача край портата с тояга в ръка и голям вързоп на гърба. Корбет придърпа юздите.
— Къде ще идеш сега?
— Колкото е възможно по-надалеч, сър Хю, поне за известно време. — Пазача придърпа дрипавата качулка, за да скрие рошавата си коса. — Добре свършена работа, а, кралски служителю? Злодеят е намерен, а правосъдието — изпълнено!
— Не бих казал, че е добре свършена! — отвърна Корбет, като се наведе от седлото. — През целия си живот, човече — Корбет погледна Пазача в очите, — съм вярвал в логиката и здравия разум.
— Но омразата е по-силна.
— Не, любовта е по-силна: тя е в основата на всичко. Но тя е като двуостър меч. Възпрепятстваната любов може да даде ужасен плод. — Корбет дръпна юздите. — А рано или късно идва време за беритба!
БЕЛЕЖКА НА АВТОРА
„Призракът на тресавището“ засяга много теми от живота в Англия през Средновековието. В продължение на столетия зловещите светлинки, които се виждат над тресавищата, са били богат източник на суеверия и фолклорни предания. За разбойниците те, разбира се, били дар Божи. Чак до XIX в. в тресавищата Хакни извън Лондон разбойниците използвали тези светлинки, за да примамват непредпазливите пътници.
В началото на XIV в. Англия преживявала бурен икономически подем, преди печалбите да бъдат изсмукани от безплодните войни, които английските крале водели срещу Шотландия и Франция. Абатствата и манастирите играели важна роля в това, като превърнали своите орни земи в пасища, където се отглеждали овце. Манастири като „Сейнт Мартин’с“ се разраствали и процъфтявали и често се превръщали в сцена на силни съперничества, а понякога дори и на убийства. Придобиването на земята и търсенето на някоя важна реликва вървели ръка за ръка. Кентърбъри бил едно от най-големите поклоннически средища в Западна Европа, защото в него се съхранявали мощите на Томас Бекет. Всяко абатство, катедрала и църква често се молели такъв късмет да се падне и на тях. Разбира се, с богатството идвал и грабежът. Средновековните разбойници не били изисканите джентълмени от Шъруудския лес — били много опасни и без никакви задръжки. Често срещана практика било феодалите, притиснати от нуждата, да сключват тайни съюзи с тях. В действителност подобни договаряния се срещат и в разказите за Робин Худ, където веселите разбойници вземат откуп или данък от преминаващите през Шърууд.
Въпреки популярната митология, Средновековието се отнасяло доста толерантно към демони, таласъми и всякакви духове. Големите процеси срещу вещици в Англия започват след Ренесанса, през XVI в., в Есекс и други области. Но изучаването на демонологията било твърде популярно: все още са се запазили редица страховити разкази за дейността на средновековните заклинатели. Образът на абат Стивън също носи черти
