— Каква беше причината? — попитах кротко.
— Елате да видите — той ме отведе обратно до стъпалата на олтара. Сигурно съм била толкова погълната от собствените си мисли, че не бях чула как събарят втория павилион, онзи, в който бе стоял Казалес. Сега той лежеше повален пред стъпалата. Майсторът донесе висока свещ.
— Бяха оставени ей там — обясни той, като посочи към обвитите в мрак трансепти, — до тази сутрин, след това бяха пренесени тук, издигнати и украсени. Мислехме, че така ще е най-сигурно.
На светлината на високата свещ разгледах покрива на дървения павилион — просто разрязани наполовина стебла, вместени между стените и задната част. Строителят стана още по-неспокоен. Взех свещта, приближих я и ахнах от почуда. Между краищата на стълбовете на двете страни ясно се виждаше пролука. Такава имаше и отзад, изглеждаше прорязана от нож или тънък трион. Сместа, с която бяха слепени стените, също беше отслабена, някои от носещите греди — разхлабени, белезите от измерването отстрани се виждаха ясно. Извъртях се рязко, изпускайки свещта. Майсторът ме изгледа уплашено.
— Ще кажем, че е било нещастен случай — промърмори той.
— Но не е било — казах обвинително. — Докато тези павилиони са лежали долу в трансептите, някой сигурно е повредил и двата, като е прерязал слепващата смес и е изпилил с трион напречната греда. Светлината в трансептите е слаба. Злосторникът сигурно е обработвал павилиона на Казалес, когато са го обезпокоили и си е тръгнал, но павилионът на Бакел е бил фатално отслабен. Напречните греди са били срязани. След като павилионът е бил издигнат и украсен, сър Джон Бакел е заел поста си. Той беше едър човек в тежка броня; сигурно се е облегнал и е седнал. Отслабеният покрив накрая се е пречупил и е рухнал, смазвайки черепа му. Казалес е трябвало да бъде сполетян от същата участ.
— Не сме го сторили — умолително изрече мъжът. — Не сме ние! Дъбът беше от най-хубавия, носещите греди и пролуките за тях съвпадаха, не може да ни обвиняват.
Огледах се в мрачното абатство. Свещите бяха догорели, само няколко още припламваха. Зимният ден отиваше към края си, стъмваше се. Помислих си, че в дните преди коронацията някой е могъл много лесно да се промъкне през мрака с трион или остър като бръснач нож и да отслаби покривите на двата павилиона. И кой би забелязал? Дори когато павилионът рухна, очите на всички бяха насочени към олтара. И двамата мъже очевидно бяха белязани да умрат — даден от Господа знак по време на коронацията на краля, че не всичко е наред, че небесната мощ не е на страната на нашия владетел. Подобна вреда можеше лесно да бъде причинена в това зле осветено място…
— Матилда, Матилда! — Казалес и Розалети, с развети плащове, идваха с широки крачки по нефа. Казалес описа какво става в Голямата зала: пиршеството по случай коронацията било провалено от трагичната смърт на Бакел, а някои от благородниците си били тръгнали още преди да бъде сервирано първото блюдо. Той пристъпи в кръга бледа светлина. Розалети стоеше като сянка зад него — и двамата се взряха надолу към дървения павилион.
— Какво става, Матилда?
Разказах на Казалес точно какво съм открила. Рицарят огледа лично павилиона, подритна стената му и приближавайки се бързо, хвана майстора за дрехата и го придърпа по-близо. Човекът, ужасен, забъбри несвързано, убеждавайки го в невинността си.
— Пуснете го — заявих уморено. — Те са направили каквото им е било наредено. Нямат нищо общо с онова, което уби Бакел и което можеше да убие вас.
— Чудя се — Казалес освободи нещастника, като го изблъска. — Наистина забелязах нещо, точно след като кралят и кралицата излязоха от олтара. Седнах и почувствах как дървото се разтърсва и проскърцва, после чух трясъка, когато павилионът на Бакел рухна. Как, Матилда, как?
— Милорд — майсторът нямаше търпение да изтъкне невинността си и тази на своите другари, — ние построихме тези павилиони, но те бяха прибрани в трансептите до тази сутрин. Абатството беше отворено след всички необходими приготовления. Вижте колко е тъмно, дори и сега — толкова тъмно, че всеки би могъл да извърши това злодеяние, просто за да напакости, като някаква злобна шега…
Казалес го отпрати с махване на ръка, загледан в разрушения павилион, след което се завъртя на пети и се отправи с широки крачки отново надолу по нефа. Спря на средата на пътя и се обърна.
— Нейно величество кралицата — провикна се той — каза, че не е необходимо да се присъединяваш към нея. Марини и останалите кипят от омраза заради привилегированото положение на милорд Гейвстън. Тя каза, че ще е най-добре, ако не се появяваш…
Така и сторих — върнах се в нашите покои и заспах неспокоен сън, без да се събличам, до ранните утринни часове, когато Изабела, придружена от дамите си, се върна с натежали очи, с гадене и болки в мускулите. Помогнах й да се съблече. Тя стоеше по долна риза пред гаснещия огън, прокарвайки ръце през гъстите си златни коси. Мислех си, че ще легне да спи, но тя каза, че кръвта й още бушувала, умът й още кипял от мислите за събитията през деня. Описа как пиршеството по случай коронацията се било превърнало в пародия, как смъртта на Бакел витаела като вестител от ада над празненството. Нещата се влошили от безпорядъка в кухните. Вниманието на готвачите, на техните помощници и на слугите било отвлечено от нещастието, затова храната била студена и зле поднесена. Великите херцози, чиято гордост била наскърбена, се били намръщили и си тръгнали, докато в същото време французите открито се оплаквали заради привилегированото положение на Гейвстън в посребрените му пурпурни одежди, седнал от дясната страна на краля вместо Изабела. Едуард открито бе показал благоволението и предпочитанията си към Гейвстън, проявявайки явно пренебрежение към Изабела. За първи път долових гнева и раздразнението й от това, че голямата игра бе стигнала твърде далече.
Докато тя крачеше нагоре-надолу, пиейки разреденото с вода вино, което бях приготвила, смесвайки го с гъста настойка от лайка, аз й разказах какво съм открила. Тя се съгласи, че смъртта на Бакел не е нещастен случай, зловеща поличба за нейната коронация. Още двама членове на тайния съвет на Едуард бяха застрашени, а един — убит при обстоятелства, които можеха да се нарекат единствено подозрителни.
Казалес беше съобщил новината на краля и неговия фаворит, навеждайки се над троноподобните им столове, шепнейки настоятелно. Изабела престана да крачи и, стиснала здраво чашата, сведе към мен гневен поглед.
— Това сложи край на веселието, Матилда. О, да, Едуард и Гейвстън бяха видимо потресени и изненадани. Знаеш ли — тя се наведе към мен, — за първи път усетих мириса на страха им. Помисли за това, Матилда, помисли за това тази нощ.
Онази сутрин спахме до късно. Изабела се подготвяше да посети друго празненство в Бялата зала, когато бяхме обезпокоени от силно тропане по вратите и от възклицанията и виковете на слугини и пажове в залата за аудиенции. Забързах навън. Дьо Монтегю си проправяше със сила път през тълпата; косата и лицето му бяха мокри от снега, с който още беше обсипано наметалото му.
— Матилда — той избърса влагата от лицето си. — Матилда, нещо става със Сандуик — той е зле, умира!
Без да размишлявам, бързо се облякох. Загърнах се в плътна роба, взех копие от печата на Изабела, последвах Дьо Монтегю навън през заснежения парк на двореца до Кралските стълби и чакащата баржа, на която се развяваше знамето на Сандуик. Беше ледено, смразяващо плаване под свъсени, ниско надвиснали небеса, по придошлата, мрачна река, под брулещия зимен вятър, хапещ плътта. Свих се на кърмата, докато гребците се привеждаха над веслата — мрачни фигури, които ни водеха през движещата се мъгла. Щом минахме под тесните сводове на Лондонския мост, под който водите тътнеха глухо, Дьо Монтегю ми разказа как бил отишъл в Тауър да опакова и прибере някои вещи. Очевидно Сандуик се беше върнал рано от коронацията, явно неразположен, и положението му се бе влошило през нощта.
Пристигнахме в обвития в мъгла Тауър, като се изкачвахме забързано по стълби и минавахме покрай коридори, през порти, тъмни като вълча паст, докато стигнахме до стаите на коменданта в централната кула. От малка външна стая се влизаше в друга, вътрешна — потънала в безпорядък, с отворени сандъци и ковчежета и разхвърляни наоколо оръжия, оръжейни колани и презраменни ремъци за мечове. Проблясваха малки мангали на колела, но тяхното благоухание не можеше да прикрие мириса на тежка болест. Наоколо сновяха слуги. Един монах от братството на кармелитите вече се молеше до леглото, докато лекарят на Тауър, оплешивяващ мъж със сиво лице, можеше единствено да присвива устни, да клати глава и да пляска с ръце.
Сандуик лежеше на голямото легло, отпуснал глава на валчестите възглавници. Вече приличаше на
