Уестминстър още спи, но във водите на Темза пристигна френски военен кораб и пусна котва на Куинсхийт. Пристигнал е да прибере Марини и неговата пасмина. Ще се радвам да им видя гърбовете. Колкото до Розалети обаче — той се заклатушка надолу по стълбите, — аз също го търся. Искам да му задам някои въпроси.
Изпратих го с поглед, след това отидох в параклиса „Сейнт-Питър-ад-Винкула“. Резето на вратата му бе махнато, тъй като стенописецът, който обясни, че именно той бил изобразил сцената на Великото чудо върху стените на болницата „Сейнт Камилус“ на пътя от Кентърбъри за Мейдстън, беше зает да довършва последните очертани с въглен скици върху далечната стена. Напомняше на катерица с лъскавите си черни очи и издути бузи под оплешивяващото теме. Извиних се, че още не съм виждала Великото чудо на пътя за Мейдстън, но възкликнах възхитено при вида на стенописите в „Сейнт Питър“.
— Клетият сър Ралф — авторът на „Великото чудо“ поклати глава. — Искаше да види този параклис завършен.
Внимателно го убедих да обясни съдържанието на фреската, изрисувана в яркочервено, кафяво, зелено и златно. Докато той правеше това, проумях защо Сандуик бе така обсебен от този параклис, от суровия му, просто изработен олтар и мрачна атмосфера. Сандуик бе стар човек, преживял царуването на бащата и дядото на крал Едуард: човек, който освен това сигурно бе научил от първа ръка за бедите на крал Джон, прадядото на Едуард. Бе преживял гражданската война в Англия между краля и благородниците. Което бе по-важно, той знаеше как френската кралска фамилия бе потопила мечовете си в кръвта на страната му. Фреските на „Сейнт-Питър-ад-Винкула“ изобразяваха подробно събитията от хиляда двеста двайсет и пета година, отпреди осемдесет години, когато принц Луи Френски нахлул в Англия в опит да узурпира престола на младия крал Хенри Трети. Луи отплавал нагоре по Темза и всъщност завзел Тауър, като установил там кралския си двор и дори се обявил за „Луи, по Божия милост крал на Англия“. Фреските обясняваха всичко това, както и последвалата ожесточена борба. Авторът на „Великото чудо“ на пътя за Мейдстън описа как Сандуик научил всичко това от
Разгледах внимателно тези картини. Нищо чудно, че „Сейнт-Питър-ад-Винкула“ бе „Чашата на призраците“ на Сандуик. Там се пазеха образи не само на миналото, но и на едно възможно бъдеще. Все още водех задълбочен разговор с автора на „Великото чудо“, когато в параклиса влезе Дьо Монтегю и ми направи знак да се приближа.
— Розалети — прошепна той. — Намерен е мъртъв — извадили са трупа му от Темза. Казалес изпрати духовник от Уестминстър — той смята, че Розалети се е опитвал да стигне до френския военен кораб.
Тръгнахме незабавно и се качихме на кралска баржа, управлявана от опитни гребци. Те лесно се справиха с бушуващите води между арките на Лондонския мост, провирайки се бързо и безшумно през мразовитата мъгла. Пуснахме котва при Кралските стълби и забързахме нагоре през парка на двореца, все още плътно скован от твърд сребрист скреж. Камбани биеха и звъняха. Монаси се мяркаха подобно на призраци по пътеките и коридорите. Кралски служители излизаха забързано от вратите, нетърпеливи да изпълнят задачите си, така че да могат да се върнат към буйно пламтящите огньове вътре. Научихме, че заради празненствата в двореца трупът на Розалети е бил пренесен върху една от масите в параклиса за покойници. Съпроводена от Дьо Монтегю, забързах през ограденото място около абатството, през мразовитите малки параклиси и надолу покрай помещението на катедралния съвет, чиито статуи, барелефи и фигури по водоливниците се взираха в мен с каменни погледи. Високи факли, закрепени върху поставки, пръскаха светлина. Докато минавах покрай тежката врата на стаята, в която се пазеше причастието, забелязах окаченото на нея нещо, което приличаше на парче мръсен плат.
— Какво е това? — приближих се и докоснах тъканта.
— Човешка кожа.
Извъртях се рязко. Лицето на монаха беше скрито дълбоко в качулката му, светлината улавяше само острия му нос и безкръвните устни.
— Съжалявам — той излезе напред. — Аз съм брат Стивън, отговарям за лечебницата. Това — той посочи към вратата — е човешка кожа. Кожата на Ричард Пудликот, ако трябва да бъдем точни. Опитал се да открадне съкровището на краля — монахът посочи към каменната настилка, — пазещо се в криптата отдолу. Бил заловен, отведен с двуколка до бесилката на Тотхил Лейн, обесен и одран — той се усмихна. —
Обясних за Розалети. Монахът кимна и ни въведе в лечебницата. Трупът на Розалети беше положен върху една маса в помещението за покойници оттатък — мрачна, зле осветена стая. Отговорникът на лечебницата запали пурпурните погребални свещи, поставени на черни железни шипове около масата и отдръпна покривалото. Розалети бе съблечен, изкъпан, намазан с благоухания и поръсен с миро, но от трупа още лъхаше воня на речната тиня. Подгизналата му черна коса беше разчорлена и стърчеше, маслинената му кожа бе придобила болнав сивкав цвят, очите му бяха полуотворени, въпреки поставените върху тях монети. Изрекох молитва за душата му, после огледах трупа му.
— Няма белег или синина — отекна грубо гласът на монаха. — Никакви.
— Някакви следи от отвара или настойка?
— Няма следи от отрова — отговори монахът от лечебницата, — нищо, освен речната воня и слабия, сладникав мирис на вино. Изглежда, че се е качил на някоя баржа от Уестминстър — монахът сви рамене. — Станала е злополука.
— Опитвам се да открия лодкаря.
Обърнах се. На прага стоеше Казалес. Той прекрачи прага с широки крачки.
— Бях долу при Кралските стълби — той кимна към трупа. — Някакъв рибар го намерил да се носи по реката, полюшвайки се на повърхността й. Очевидно лодкарят също е изчезнал — Казалес разтвори широко почервенелите си очи. — Злополука — промърмори той. — Бог знае!
— Но той се страхуваше от реката.
— Знам — въздъхна Казалес, — но не достатъчно, за да се откаже от опита си да стигне до онзи френски военен кораб в мъглив ден — той разтърка лице.
— Розалети не беше член на тайния съвет, нали? — попитах.
— Вярно, и аз знам какво си мислиш, Матилда — Казалес ми хвърли поглед с присвити очи, — но смятам, че е било злополука.
— Кралицата — наблегнах на думата — ще иска да знае защо е отивал там: в края на краищата, той беше пазител на печата й.
— Мадам — поклони се иронично Казалес, — ще уведомя нейно величество веднага щом сам открия това.
Той си тръгна скоро след това. Дьо Монтегю промърмори, че не искал да го виждат твърде често заедно с мен и го последва. Аз минах бавно обратно през заскрежения парк и влязох в двореца. Върнах се до входа на малката зала, където бях стояла, когато най-напред пристигнах в Уестминстър, и съвсем ясно си спомних как бях влязла в къщата на дьо Витри. Отворих вратата, влязох и постоях известно време, представяйки си, че това е домът на мосю дьо Витри. Аз бях платеният убиец. Имах арбалет. Пред мен излезе слуга, друг излизаше от една стая от дясната ми страна, една прислужница слизаше припряно по стълбите. Никой от тях не бе осъзнал, че ги застрашава смърт. Престорих се, че изстрелвам стрела — слугата, застанал отпред, падна. Мъжът от дясната ми страна гледаше втренчено: той също падна убит; ами онази прислужница, слизаща по стълбите? Тя сигурно беше чула — защо не се беше обърнала и не беше побягнала? Спомних си трупа й, който лежеше в подножието на стълбите. Убиецът не е могъл да действа толкова бързо. Затворих очи, когато осъзнах ужасната грешка, която бях направила. Бях пренебрегнала едно правило, което ми беше повтаряно безброй пъти: никога не елиминирай причините, нито една от тях — остави ги да отпаднат от само себе си. Бях толкова изненадана, че се плъзнах надолу по стената и приседнах със скръстени ръце, взирайки се в тъмнината.
Най-сетне си тръгнах и се върнах в абатството. Брат Лео, който отговаряше за библиотеката и скриптория, беше озадачен от молбата ми, но след като зърна печата на Изабела, бързо се съгласи. Отведе ме до онова, което наричаше своя Светая светих — голямата библиотека на абатството с украсени със стъклописи прозорци, безброй лавици, маси, пейки и катедри. Показа ми хранилището си за ценни ръкописи и книги, всички внимателно описани и подредени — най-ценните бяха приковани с вериги или заключени зад
