мъртвец. Забелязах, че малките подаръци, които му бях давала през последните няколко седмици, са сложени на почетни места около малкото разпятие на масата вдясно от леглото. Масата от другата страна беше отрупана с гледжосаните чаши и гърненца, в които му бях приготвяла лекарства. Веднага се изненадах колко са многобройни. Сандуик ме позна — старите му очи още пламтяха яростно, сякаш можеше да укроти с погледа си и самата смърт. Той заговори бавно, като дишаше на пресекулки. Каза нещо за голяма болка, за това, че усещал ледена вода в плътта си — лицевите му мускули сякаш се схващаха и той промърмори, че не усеща крайниците си. От него и от лекаря успях да разбера, че симптомите започнали скоро след като се върнал: дразнещо, изгарящо усещане по езика, гърлото и лицето, последвано от гадене, повръщане и странни бодежи по кожата. Посочи към една висока чаша до леглото: тя беше почти пресушена, последните капчици от гъстия кларет бяха засъхнали. Подуших я и разпознах острия мирис на отварата. Забързано отидох до другата страна на леглото и вдигнах различните гърненца, повечето от които празни. Докато търсех, тялото ми изстина от сковаващ страх: гърненцата бяха повече на брой! Най-близкото, с разчупен восъчен печат, бе полупълно. Подуших го, върнах го на мястото му, седнах на крайчеца на леглото, сведох глава и заридах тихо, с тресящи се рамене. Сандуик беше отровен! Самакитката — вълчето биле, е пагубна, силно смъртоносна, особено корените и листата. Разпознах и миризмата, и симптомите. Бях лекувала подобни случаи в Париж, където селяните бяха яли подобните на грудки корени на растението, смятайки ги за репички.
Пръстите на Сандуик задраскаха по гърба ми. Върнах се от другата страна на леглото и внимателно го заразпитвах. Струва ми се, той знаеше, че е отровен чрез измама. Със задъхан шепот той ми съобщи за запушените, запечатани гърненца, доставяни в жилището му, за които винаги смятал, че са изпратени от мен. Така и не разбрал кой ги носи. С иронична усмивка призна, че дори поделил някои от лекарствата със стария мечок Вотан. Можех само да слушам ужасено, докато Сандуик описваше как, когато се върнал предишната вечер, получил нова малка кожена торбичка с чаша в нея. Смесил съдържанието й с виното си, но заспал; след като се събудил, пил много. Въпреки опустошенията от отровата, която се разнасяше бързо из старото му тяло, уморените му стари очи ми се усмихнаха.
— Аз съм вече много стар, Матилда — прошепна той, — моето време дойде — той посочи с ръка. — Вземи този бокал като прощален подарък: подари ми го старият крал. Изработен е от сребро и калай, а отстрани е гравирано изображение на ездач. Погрижи се да бъде въздадена справедливост. Иди и се помоли за мен в моя параклис — той направи пауза, поемайки си мъчително дъх. — Изучи моята Чаша на призраците, Матилда, кажи на нашия господар, краля, също да я изучи внимателно да размишлява върху миналото и да не се доверява на други принцове. Моля те…? — той се насили да се усмихне още веднъж. — Трябва да се помиря с Бог и с хората.
Целунах го леко по челото и го оставих на грижите на монаха кармелит. Избягах от тази стая и отидох да седна в подножието на една колона в параклиса „Сейнт-Питър-ад-Винкула“. Като обърнах лице към стената, заплаках горчиво заради жестоката измама, с която бяха отровили Сандуик. Дьо Монтегю дойде при мен и приклекна в сенките.
— Отиде си — прошепна той, — изповядан и получил утеха. Матилда, той беше стар човек.
— Той бе мой приятел — отвърнах през горещите, парещи сълзи. — Той ми се довери. Някакъв проклет кучи син ме е видял какво правя и му е давал отвари, които той е смятал за изпратени от мен. Ето защо непрекъснато ми благодареше. Един стар човек — отпуснах брадичката на коленете си, — който имаше доверие в мен и уменията ми. Непрекъснато имаше болки и дребни страдания — наемният убиец е разбрал това и е използвал същите чаши и гърненца като тези, които ползвам аз. Било е толкова лесно и толкова злонамерено — все едно да отровиш дете.
Загледах се в избледнял стенопис — сцена от Апокалипсиса, на която Големият дракон помиташе звездите от небето с покритата си с шипове опашка.
— Откакто чичо Реджиналд бе заловен и подло убит — промълвих, — наблюдавах и чаках, без да имам власт да реагирам — посочих към дракона. — А моят противник е именно такъв: помита и взема от живота ми всичко, което поиска, без никаква жал, без никаква милост.
— Изучавала ли си отблизо симптомите на тази болест?
— Сега не е време за софистика, мастър Бертран — отвърнах разгорещено.
— Не — Дьо Монтегю се извърна, за да ме погледне в лицето. — Ти говореше за власт — използвай своята. Защо са умрели всички тези мъже — Пурт, Уенлок, Бакел, Сандуик?
— А без малко и Казалес — добавих. Разказах на Дьо Монтегю какво бях открила предишния ден.
— И какво общо има между всички тях? — настоя той.
— Те са членове на тайния съвет на Едуард.
— И?
— Именно те са препоръчали на Едуард да се ожени за Изабела, да предприеме нещо срещу тамплиерите и да запази мира с Филип Френски, и с неговите приближени.
— Значи те са подкрепяли запазването на мира: какво друго?
— Пурт и Бакел — отвърнах — бяха видни търговци. Можели са да разбунят Лондон, навярно дори да ръководят бунт.
— А Уенлок? — попита Дьо Монтегю.
— Той управляваше най-влиятелното абатство — Уестминстърското.
— А Сандуик?
— Тауър — поех си въздух, усещайки тръпка на възбуда. — А Казалес е водеща фигура в кралския дом.
— Мисли! — настоя Дьо Монтегю. — Уинчелси от Кентърбъри е още в изгнание, Лангтън, епископ на Ковънтри и Лийчфийлд, се намира под домашен арест. Кралят е лишен от добри съветници.
— Но какво още? — отвърнах рязко. — Какво още има? — надигнах се и тръгнах към вратата.
— Мисли! — повтори Дьо Монтегю. — Матилда, размишлявай.
Сложих ръка върху резето, като примигвах, за да възпра сълзите си.
— Не се тревожете, мастър Бертран. Ако мога, ще измисля нещо.
Когато се върнах в кулата, домочадието на Сандуик се готвеше за църковното бдение, ритуала по подготвянето на тялото за погребение. Отговориха на въпросите ми. Според тях, през предишните седмици Сандуик бил разговарял с придворни и служители и от английския, и от френския двор, а в същото време непрекъснато идвали и си отивали множество посетители. Поисках списък с имената им: един от тях беше Розалети. Всъщност, в неговите посещения имаше само една неяснота. Аз бях тази, която Изабела бе изпращала при Сандуик — тогава защо Розалети, френски секретар, пазител на Печата на кралицата, така често бе посещавал жилището на коменданта?
Дванадесета глава
„Въздай възмездие, о, справедливи Боже!“
По-късно същата сутрин, когато камбаните на „Сейнт-Питър-ад-Винкула“ удариха за Ангелската молитва, пристигна Казалес, загърнат в плътно наметало. Беше дошъл по заповед на краля, за да види лично как стоят нещата. Той огледа трупа на Сандуик, взря се мрачно в мен, излезе навън и продължи към стълбите, откъдето се разкриваше изглед към вътрешния двор.
— Още една смърт — той хвърли поглед през рамо. — Бакел, Сандуик — той дойде и се надвеси над мен, придържайки внимателно осакатената си ръка. — Сигурно е било запланувано да умра и аз?
— Розалети — запитах настойчиво, — виждали ли сте Розалети?
— И аз ли е трябвало да умра? — повтори той.
— Сър Джон — поклатих глава, — не знам.
— Е, за да отговоря на въпроса ти — не съм виждал Розалети и точно в това е загадката, Матилда.
