— Значи това е истинската причина — попитах — за голямата игра? Заблуждавали сте придворните, демонстративно обиждайки и наранявайки съпругата си, нейните роднини и мощта на Франция. Престрували сте се — продължих, — докато тайно сте подготвяли унищожението им?
Гейвстън кимна.
— Враждебността ви към Франция — продължих — е била престорена. Заблуждавали сте херцозите си, които са можели да допуснат грешката да влязат в заговор с Филип. Щели сте да научите за плановете им и същевременно да съберете доказателства за измяната им.
Едуард и Гейвстън се усмихнаха като комарджии, започващи хазартна игра.
— Помолихте ни за помощ, убеждавайки ни, че вредим на Филип, но през цялото време Филип е знаел истината, било то за отношението ви към дъщеря му, или за това, че сте дали сватбените й подаръци на Гейвстън.
— Толкова ли твърдо е намерението ви да предизвикате вашите велики лордове? — попита Изабела.
— Разбира се — Едуард посочи към един стол. — Милейди, седнете!
Изабела остана права.
— А смъртта на Пурт и останалите? — попита тя.
— Отначало — бавно отговори Едуард — смятахме, че това са нещастни случаи, или дори дело на враговете ни тук в Англия, но…
— Мислехме — прекъсна го Гейвстън, — че Пурт и Бакел могат да ни осигурят Лондон: Сандуик — Тауър, Уенлок — Уестминстър. Затова и подозирахме, че са отстранени от великите херцози.
— Милорд, вие сте прав, но има и други причини — Изабела отиде до стола близо до съпруга си, като ми направи знак да седна до нея. — Милорд, сега вие сте лишен от мъдри съветници, мъже, поддържащи исканията за мир, които биха могли да установят контрол над едно или друго, но биха могли също и да ви посъветват да поемете средния път — да се помирите и с Филип, и с вашите херцози — тя направи пауза. — Именно затова баща ми е отстранил тези мъже. Моля ви, повярвайте — Изабела сключи ръце. — Зад тяхната смърт стои именно Филип, а също и Марини. Те ще нахлуят в Англия, вече са много напреднали с приготовленията си. Баща ми може лесно да унищожи вашите херцози, но ще унищожи и вас веднага след като аз родя син. Вие ще умрете, а Филип ще стане регент от мое име, докато в същото време неговите войски ще прегазят Гаскония и всяка друга територия във Франция, която се намира във владение на английската корона. Шпионите на баща ми вече се събират на рояци тук. Александър от Лисабон, предводител на Нокталиите, гонител на тамплиерите бе зает в западните графства, да шпионира крепостите, морските и речните пристанища. Започне ли нашествието, вие няма да имате контрол над него. Моят баща ще диктува условията.
— Господарю — обадих се сега аз, — сигурна съм, че сме прави. Вие казвате, че Филип се е споразумял с вас за голямата игра, и все пак ние бяхме свидетели на неговата ярост от това, че го дразнят и предизвикват, дори това да е било преструвка. Истинската причина за подобна ярост е било нетърпението му да унищожи властта ви веднъж завинаги.
— Той не би… — Едуард млъкна, когато видя изражението на Изабела.
— Милорд — настоя тя, — той ще го стори! Мога да ви предоставя доказателства, че Матилда говори истината.
Едуард сведе глава — неговият фаворит се наведе през масата и му зашепна дрезгаво. Кралят кимна, изправи се, прекоси стаята и отиде до една странична масичка. Сграбчи парче пергамент и перо и написа няколко реда, запечатвайки писмото с личния си печат. Приближи се, застана до мен и сложи документа на масата.
—
Пристигнах в Тауър рано на другата сутрин. Небето беше безоблачно, звездите блещукаха като късчета лед. Не пътувах с баржа заради режещия зимен вятър. Оуейн-Ап-Ител и отряд конни стрелци ме взеха тайно от Уестминстър. Уелсецът искаше да говори за Сандуик. Оставих го да бъбри, докато пътувахме през пусти улици. Проститутките и скитниците се разбягваха при приближаването ни, а стражите се отдръпваха настрани, за да ни пуснат да минем. Зловещо пътуване, в което си проправяхме с криволичене път покрай каналите — все едно пътувахме през град на мъртвите. Мракът около нас понякога се разкъсваше от самотна пламтяща факла, примигващ фенер или проблясване на свещ през прозорците с вертикално разделени стъкла или издрънчаването на някой капак. От време на време някое куче надаваше вой, на който отговаряха други, или нечий глас надаваше вик, ясен и отчетлив, последван от пронизителен детски плач. Яздех приведена на седлото на кроткия, набит, късокрак кон, който Ап Ител беше довел, размишлявайки върху онова, което се беше случило предишната вечер, върху онова, което бях планирала за деня. Погледнах нагоре към небето и се заклех, че преди отново да падне мрак, убиецът ще бъде мъртъв, а плановете на Филип — осуетени.
Пристигнахме в Тауър. Отидох на утринна литургия в „Сейнт-Питър-ад-Винкула“. Трупът на Сандуик, обвит в саван и положен в ковчег, лежеше върху дървена маса под черно-златист покров, заобиколен от погребални свещи. Ковчегът беше поставен точно пред входа на олтара. Щеше да остане там, докато бъдеше свален до „Грейфрайърс“, за да бъде заровен срещу затвора Нюгейт, където Сандуик, в качеството си на съдия, толкова често беше провеждал съдебни заседания. Сбогувах се със Сандуик в онзи студен ден преди толкова много години. Сега, когато дойдох в „Грейфрайърс“, често идвам на гроба му в църквата на благочестивите братя, но духът му отдавна си е отишъл оттук. В онзи февруарски ден обаче изглеждаше подобаващо трупът на Сандуик да бъде положен там — душата наистина продължава да витае и той можеше да бъде свидетел как се произнася присъдата и се изпълнява възмездието за неговото убийство. Свещеникът напевно редеше стиховете на погребалната литургия. Заслушах се особено внимателно, докато четеше от Книгата на Йов: „Аз зная: Изкупителят ми е жив и Той в последния ден ще издигне из праха тази моя скапваща се кожа“.46 Предполагам, че Ангелът на отмъщението може да се явява в много образи, дори като млада жена, която добре познава билките.
След литургията закусих заедно с Ап Ител. Показах му писмото на краля и му обясних внимателно какво предстои да се случи. Той примигна изненадано, но се съгласи. Щом посетителите ми пристигнеха, неговите стрелци трябваше да обкръжат параклиса „Сейнт Питър“, но трябваше да се намесят само при даден от мен знак. След като се нахраних, се върнах в „Сейнт Питър“ и застанах край мангала, топлейки ръцете си. Вратата на параклиса се отвори и влезе Дьо Монтегю.
— Добро утро, Матилда, какво е това?
Отправих се да го поздравя точно когато камбаната на Тауър оповести часа.
— Прави това, за което те помоля — казах умолително. — Трябва да ми се довериш. Имам разрешението на краля — посочих зад гърба му. — Стой близо до вратата на столчето на вратаря. Зад вълнената завеса ще намериш арбалет, колчан със стрели и оръжеен колан.
Чух издрънчаването на резето и в църквата с едри крачки влезе сър Джон Казалес.
— Матилда, поискала си да ме видиш? Толкова рано?
— Сър Джон, чаках ви. Моля ви, дръпнете резетата.
Той го направи, свали наметалото си, метна го на едно столче, кимна на Дьо Монтегю и влезе след мен в нефа, подмина ковчега на Сандуик и влезе в олтара. Ап Ител беше поставил два стола един срещу друг. Освен това бе сложил чашата на Сандуик до моите гърненца и кана с кларет върху близката масичка за църковни вещи. Дьо Монтегю заключи вратата. Лицето му беше изопнато и неподвижно. Той премести наметалото на Казалес и седна, търсейки опипом оръжията зад вълнената завеса. Направих знак на Казалес да седне. Той го направи: суровото му лице беше безизразно и непроницаемо, макар че очите му непрекъснато се стрелкаха към ковчега на Сандуик.
— Каза, че е важно?
— Наистина е така, сър Джон. Днес е денят, в който ще умрете.
Здравата ръка на Казалес посегна към оръжейния колан, който бе хвърлил на пода до себе си.
— Недейте! — предупредих го. — Дьо Монтегю е въоръжен с арбалет, меч и кинжал, вратата е залостена, а отвън чакат стрелци с натегнати лъкове.
