Чашата на призраците

— Моят павилион също…

— Нищо повече от лукав замисъл да представите и себе си като една от набелязаните жертви, както направихте в Париж с помощта на Марини. Спомняте ли си? Ние се върнахме в града. Вие съобщихте на господарката ми и на самата мен, че желаете да разговаряте с нея за Англия. Винаги яздехте до нас, но през онзи следобед се преместихте в предната част на колоната. Направили сте го, за да помогнете на наемниците на Марини, когато предприемат фалшивото си нападение. Убихте няколко от тях, играейки ролята на смелия, галантен рицар. Останалите от онази пасмина избягаха. Не ги е било грижа за смъртта на другарите им — просто е щяло да има повече злато, което да си поделят, когато хората на Марини им го дадат.

Казалес сведе глава, пристъпвайки нервно с обутите си в ботуши крака.

— Вие тамплиер ли сте, Дьо Монтегю? — Казалес вдигна глава.

— Какъв съм аз, сър — отвърна Дьо Монтегю, — е моя грижа. Какъв сте вие — това вече беше успешно доказано.

— Поне за това се досетих — на мрачното лице на Казалес се появи усмивка. — Да — кимна той, — поне за това се досетих, но — той се приведе напред — какво ще кажете за смъртта на Уенлок? Аз не седях на една маса с него.

— Бил е отровен! — отвърнах. — Дали сте му отровата малко след като е пристигнал в двореца, а после сте се държали на разстояние от него. Било е само въпрос на време. Вие знаете много за билките и отварите, нали, сър Джон?

— А Пурт?

— Ах, да — усмихнах се, — очевиден нещастен случай, каквато сте планирали да бъде и моята смърт. Всичко, с което разполагахме, бе честната дума на Марини и неговите хора, че вие и Розалети сте дълбоко посветени в плановете им. Е — свих рамене, — това е логично. Марини е плащал на двама ви с Розалети, затова, разбира се, е бил готов да излъже заради вас — двама от собствените му Secreti, които той е посвещавал все повече и повече в съветите, давани на английската корона. Всъщност, в нощта, когато Пурт умря, вие двамата с Розалети сте го посетили. Ударили сте го в гръб и сте го изхвърлили през онзи прозорец. Подозирам, че вие сте останали до вратата, която Розалети е заключил: след това той е използвал стълбата, донесена от агентите на Марини. Слязъл е, хвърлил е онази верижка върху скобата на стената, уверил се е, че Пурт е мъртъв и се е върнал при другарите си заговорници.

— Наистина имаш остър ум, Матилда!

— Иска ми се тази острота да се беше проявила по-рано. Вие ме наблюдавахте, сър Джон, тук и в Париж. Онзи ден знаехте, че съм излязла от Тауър и съм отишла в града. Откъде знаехте това? Можех да съм отишла навсякъде. Знаели сте къде съм отишла, защото сте дебнели и сте чакали нова възможност да ме убиете точно както едва не сторихте това в Париж. Опитахте се да ме удавите с онази баржа, която се появи със светкавична бързина от мъглата. Да, може и наистина да сте били с принцесата, но сте научили къде и кога отивам и сте предали сведенията на наетите от Марини убийци. Двама добри мъже умряха в онзи ден, сър Джон, още две души, които надигат глас към Бог за възмездие.

Казалес отклони поглед, сякаш се боеше да гледа към ковчега на Сандуик.

— Ах, да, моят добър приятел — свалих ножа от колана си още докато Дьо Монтегю се изкачваше по- нагоре по нефа. Той също беше видял как Казалес се раздвижи, готов сякаш да нападне. Моят противник обаче погледна надолу по нефа, въздъхна дълбоко и се отпусна.

— Старият Сандуик — продължих, — измъчван от болежки и стари рани. Изпращали сте му отвари — нищо сериозно, но достатъчно, за да разстроите организма му. Щом коронацията приключи и Бакел загина, сте решили да разчистите фигурите от шахматната дъска. Розалети е донесъл смъртоносната напитка — отвара от вълче биле — в гърненце, подобна на онези, които използвам аз. Сандуик дори не би заподозрял.

— Защо да убивам тези мъже? — промърмори Казалес, а очите и гласът му издаваха отчаянието му.

— Защо ли? Заради Английското начинание.

В очите на Казалес проблесна изненада.

— О, да, зная всичко за това, а също и кралят. Как той щял да се държи предизвикателно с великите херцози, а след това тайно да се обърне към Филип Френски за помощ. Онова, което нашият господар не знаеше, но сега вече му е известно, беше, че е бил предаден. Беше поканил лисиците да влязат в кокошарника. Филип никога не е възнамерявал да помага на Едуард, а се стремеше да го унищожи, да отслаби Англия, да вземе Гаскония и да отстрани заплахата, каквато представляват Плантагенетите за Франция, веднъж завинаги — посочих зад параклиса. — Сандуик е започнал да подозира, че историята е на път да се повтори, че нагоре по течението на Темза ще потегли френска флотилия, французите ще превземат Тауър и ще поемат управлението. Не е чудно, че наричаше това място своята Чаша на призраците. Ако Филип постигнеше целта си, тези призраци щяха да се върнат, за да преследват всички ни.

Устните на Казалес помръднаха, сякаш говореше на себе си.

— Сега кралят знае истината — преместих кинжала в другата си ръка и измъкнах пергамента от джоба на дрехата си. — Lettera plenae potestatis, сър Джон — замълчах за миг, за да си събера мислите. — Убили сте тези мъже по три причини: първо, защото са били застъпници на мира. Те, както вие добре знаете, са съветвали Едуард да бъде приятел с всички и съюзник с никого. Възможно е да са прозрели предложението на Филип и да са доловили истината. Те са били възпиращи гласове, които е трябвало да бъдат накарани да замлъкнат завинаги. Престрували сте се на един от тях. Второ, те са били важни хора. Бакел и Пурт са владеели Лондон, Сандуик — Тауър, Уенлок — Уестминстър. Кой знае какво са можели да си помислят другите, ако такива мъже, които са освен това и кралски съветници, умрат при подобни загадъчни обстоятелства? Надявали сте се, че вината ще бъде приписана на Едуард: това щяло да отслаби още повече неговата кауза. Особено смъртта на Бакел е била замислена като поличба, предсказание какво може да се случи с приятелите на краля, особено с онези — добавих, — които се противопоставят на лорд Гейвстън.

Казалес се приведе, вдигна писмото и внимателно разгледа печата.

— А третата причина?

— Тя е известна единствено на вас. Защо един английски феодал и рицар, с години служил така предано на английската корона, би станал изменник? Мога да заподозра причината. Помните ли историята, която ми разказахте за битката при Фолкърк, в която сте изгубили ръката си? Старият крал ви срещнал и казал: „По-достойни мъже са губили повече“ — направих пауза. — Бихте могли да отречете всичко това, но служителите на кралския съд ще изготвят обвинението срещу вас, ще съберат нужните доказателства. Вече претърсват стаите ви. След това онези, чието задължение е да проведат разпита, ще се заемат с работата си. Знаете какво е наказанието за измяна, Казалес — да бъдете вързан и завлечен до Смитфийлд, да бъдете полуобесен, коремът ви — разпорен, вътрешностите ви — изтръгнати, а мъжествеността ви — кастрирана. А след това ще бъдете свален от бесилката и обезглавен, тялото ви — разсечено на четири, осолено и изпратено да краси портите и моста на Лондон.

Казалес вдигна глава — в ъгълчетата на очите му набъбваха сълзи.

— Старият крал — отвърна дрезгаво той — никога не ми се е доверявал истински! О, виждах го в очите му. Не, беше по-лошо! В действителност той никога не ме е харесвал. Именно онази забележка при Фолкърк сложи началото на душевната ми поквара. Така и не можах да заслужа близостта му.

Казалес говореше бързо. Лееше се поток от горчивини, трупани през годините, доведени до критичната си точка от новия крал и привързаността му към Гейвстън.

— Трудих се дълго и упорито — той ме изгледа гневно. — Сега съм сам. Аз бях като свещенослужител, а английската корона бе моят Бог, и за какво? — той захвърли писмото на масата. — После ме изпратиха във Франция. Розалети ме привлече в общата работа. Марини и останалите се отнасяха благосклонно към мен, обещавайки ми още години на висок пост, щом Английското начинание бъде завършено, но имаше цена, която трябваше да се плати — той преглътна мъчително. — Матилда, случва се човек да поеме по някакъв път и скоро да осъзнае, че няма връщане назад — той плъзна поглед надолу по нефа. — Радвам се, че убих Розалети. Той ме въвлече в това, после, като страхливец, какъвто беше, започна да изпитва съжаление и угризения — той примигна. — Розалети можеше да си тръгне, когато поиска. А той беше единственият, който