писменост.
Нейбингър си спомни за думите на Каджи, че немците използвали някакъв чертеж с подобни надписи, за да се ориентират. Какво ли означаваше това? Дали не бяха открили начин за разчитане на руните, който все още се пазеше в тайна от учените по света? Не разполагаха ли с документи и чертежи от времето на Лепсиус? Или просто е било карта на пирамидата, прекопирана от някой, за когото руните също са неразгадаема мистерия?
Някъде бе чел, че митът за Свещения граал се радвал на широка популярност сред нацистите, но преподавателите в университета ги представяха като аматьори в полето на археологията, повече заинтересувани от пропагандата, отколкото от науката. И все пак, ако издирванията им са довели до някакви резултати? Сигурно и на него щяха да му се присмиват, ако разкрие хипотезата си за връзката на надписите от Централна и Южна Америка със старите руни от пирамидите.
Отново се зарови из документите. Към края на Първата световна война повечето окултни групи, създадени още преди войната, започнали да набират сили, подхранвани от горчивото разочарование на населението от наложения на Германия мирен договор. Една голяма част от тези групи се обединили под общото название „Туле“.
През 1933 г. в Германия била публикувана книгата
За голяма изненада на Нейбингър в компютъра имаше откъс от споменатата книга. Себотендорф бе спрял вниманието си върху митовете за Атлантида и Туле, но ги разглеждаше в съвършено нова светлина, за да ги превърне в доказателство за налудничавите си твърдения.
Така например, според Себотендорф, някога Туле е била център на древна цивилизация, унищожена по време на големия потоп. Тази концепция се основаваше на една по-ранна теория, пропагандирана от Теософското общество.
Нейбингър прочете една кратка молитва за компютъра с чиято помощ можеше да прескача за отрицателно време от една тема на друга, и пое по дирите на последната информация.
Теософското общество било основано през 1875 г. в Ню Йорк от Елена Блаватска12. Според нея обитателите на Атлантида — или Туле, както я наричали нацистите — олицетворявали Четвъртата раса, единствената истинска човешка раса, което, разбира се, било много привлекателно за тяхната арийска теория. На външен вид хората от Туле наподобявали каменните статуи, открити по бреговете на Великденските острови.
Нейбингър зарови пръсти в брадата си. Откъде, по дяволите, й е хрумнало това? Споходи го усещането, че е тръгнал по лъжлива следа, но въпреки всичко продължи да чете.
Като основна причина за изчезването на Четвъртата раса — атлантите или тулеаните — се сочеше кръстосването й с по-низши същества. Изводът, побързали да вметнат нацистите, е, че трябва да се съхранява чистотата на превъзхождащата раса.
Значи фашистите са се интересували от Атлантида? Но какво общо има това с Древния Египет?
Професорът се облегна назад уморено и затвори очи, опитвайки се да подреди късчетата от информация в една обща картина.
Защо нацистите са унищожили книгата и каква е била съдбата на Себотендорф? На пръв поглед нямаше каквато и да било пряка връзка с разказа на Каджи, ако се изключеше думата „Туле“, изписана върху острието на камата, но Нейбингър бе привикнал към подобни интелектуални загадки и не се предаваше лесно. Може би зад завесата се криеше много повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед.
Нейбингър потърка очи и зачете отново откъса от книгата. Едно от възможните обяснения за конфискуването й бе, че Хитлер е искал последователите му да си мислят, че той, а не Себотендорф или някой друг, е авторът на тези идеи.
Нейбингър реши да продължи още малко по тази следа. Ала по темата „Атлантида“ изникнаха грамадно количество отпратки — над хиляда. Значи не само германците са се интересували от изчезналия континент. Той прегледа първите двадесетина и избра една статия, която му се стори подходяща за начало.
Атлантида все още се смяташе за митична страна, споменавана в оригинални източници единствено от Платон. Повечето историци бяха на мнение, че Платон е създал Атлантида като метафора, литературно средство за изразяване на възгледите си. Онези, които вярваха в съществуването на Атлантида, се разделяха в зависимост от твърденията си за местоположението й. Според едни, тя е била остров в Средиземно море, унищожен при мощно вулканично изригване. Група океанолози дори изследвала кратера на вулкана Санторини за следи от изчезналия континент. Други я поставяха в самия център на Атлантическия океан. Споменаваха се Азорските острови — Езерото на седемте града на остров Сан Мигел изпълваше кратера на угаснал вулкан. Смяташе се, че главният град на Атлантида лежи на дъното на това езеро.
Нейбингър продължи надолу, пропускайки няколко статии, в търсене на най-последните разработки. Откритите само преди няколко години грамадни издялани камъни, недалеч от бреговете на остров Бимини, на Бахамите, бяха предизвикали истински фурор, ала все още нямаше достоверно обяснение за това чие дело са. Тази информация му се стори позната. Ами да, миналата година, на една конференция имаше изказване на учен от този район. Ако не го лъжеше паметта, върху камъните имаше и надписи със стари руни, които не можели да бъдат разчетени.
Нейбингър постави куфарчето си на масата, непосредствено до компютъра и взе да тършува из него. Някъде вътре трябваше да лежи папка с документи — носеше я винаги със себе си, когато заминаваше на експедиция. По-важното бе, че заедно с документацията, вътре бяха събрани всички визитни картички на хора, с които се е срещал по какъвто и да било повод. Не след дълго я откри — Хелън Слейтър, жената от Бимини, която бе говорила на конференцията. Извади визитката и я прибра в джоба на сакото си.
Направи разпечатка на статията и премина към следващата. Тя бе посветена на един американски конгресмен от миналия век на име Игнатиус Донели, автор на книга, превърнала се в бестселър за времето си — „Атлантида — един свят преди потопа“. Донели градеше хипотезите си върху приликите между предколумбовите цивилизации в Америка и Египет. Нейбингър изпита чувството, сякаш чете началото на собствените си, непубликувани разработки върху старите руни. И двете култури са строяли пирамиди, познавали са балсамирането, 365-дневния календар и в митовете им се споменавал унищожителен потоп. През следващите десетилетия теорията на Донели и неговите последователи срещнала яростна критика, същата, каквато вероятно биха предизвикали публикациите на Нейбингър.
След като приключи с тази статия, професорът се върна към показалеца, който го бе довел до тук: връзката между нацистите и Атлантида. В навечерието на Втората световна война нацистите изпратили експедиции и към двата полюса в търсене на следи от Атлантида или Туле, и на изгубени реликви като Свещения граал. А също и в Централна Америка, където има пирамиди, не толкова големи, колкото са египетските, но със старорунически надписи.
Нейбингър отново се почеса замислено. Какво са открили нацистите, че да ги отведе при Голямата пирамида и до тайната зала, неоткрита в продължение на четири хиляди години? Дали не са се научили да разчитат старите руни, сдобивайки се с важни източници на информация? Ако историята на Каджи е правдива, почти нямаше съмнение, че са разполагали с конкретни сведения за местонахождението на долната зала.
Нейбингър изчисти екрана и се върна при търсачката на думи. Сетне бавно изписа името, което бе научил от Каджи:
фон Сеект
Една препратка. Нейбингър извика статията на екрана. Беше посветена на петдесетгодишнината от хвърлянето на атомната бомба над Хирошима и в нея се говореше за разработването на атомното оръжие през Втората световна война. Нейбингър запрелиства статията. Фон Сеект бе сред имената на физиците, работили върху конструирането на първата атомна бомба.
Но според Каджи, фон Сеект бе дошъл тук с нацистите. Как тогава в края на войната се бе озовал в
