Америка? Защо им е трябвало на немците да водят атомни физици във Великата пирамида? И най-важното: какво е открил фон Сеект в саркофага на долната зала през 1942 година?
Изведнъж си спомни за нещо, което бе надраскал в бележника си само преди няколко часа и пръстите му замръзнаха над клавиатурата. Пресегна се към раницата и извади бележника. Беше работил върху надписите от долната зала, над мястото, където някога е лежал саркофагът. Разполагаше само с частичен превод на посланието от стената:
МОГЪЩО СЛЪНЦЕ
ЗАБРАНЕНО
РОДНО МЯСТО (???) КОЛЕСНИЦА (???) НИКОГА
ОТНОВО
(???) ГИБЕЛ ЗА ВСИЧКИ ЖИВИ СЪЩЕСТВА
Какво беше това? Заклинание срещу потенциални грабители? Или конкретно предупреждение за онова, което бе взел фон Сеект? Но защо е трябвало съюзниците да прикриват проникването на нацистите в пирамидата?
Заради нещо далеч по-важно от обикновено археологическо откритие?
Имаше един начин да узнае. В края на статията бе отбелязано, че фон Сеект се радва на добро здраве и живее в Лас Вегас. Нейбингър изключи компютъра и се изправи. Да върви по дяволите бюджетът, тук имаше голяма загадка и той единствен я бе надушил. Нейбингър напусна решително университетската библиотека, отскочи до най-близката самолетна агенция и поръча билет до Щатите, с междинна спирка остров Бимини.
След това се свърза по телефона с Невада и поиска от „Справки“ адреса и телефона на фон Сеект. Имаше само един абонат с подобно име, Вернер фон Сеект. Когато набра номера развълнуван, за своя неприятна изненада откри, че ще трябва да разговаря с телефонен секретар. Все пак изчака сигнала за начало на записа и произнесе с равен глас:
— Професор фон Сеект, казвам се Питър Нейбингър. Работя в отдела по египтология към Бруклинския музей. Бих искал да разговарям с вас за Голямата пирамида, тъй като според мен имаме общи интереси по въпроса. Току-що разчетох някои от надписите в долната зала, която вероятно и вие сте посещавали преди много години. Ето текста: „Могъщо, слънце. Забранено. Родно място, колесница, никога отново. Гибел за всички живи същества“. Дали не бихте могли да хвърлите малко светлина върху смисъла на това послание? Моля, оставете съобщение за възможна среща на моя телефонен секретар. — И Нейбингър добави телефонния си номер.
5.
— Без лечение — около година, плюс минус шест месеца. С лечение най-много още половин година.
Старецът дори не трепна, докато изслушваше присъдата на доктор Круз. Той кимна спокойно, изправи се и стисна с костеливата си ръка черния, лакиран бастун.
— Благодаря ви, докторе.
— Можем да започнем процедурите още утре сутринта, професор фон Сеект — побърза да вметне доктор Круз, сякаш да намали неприятния ефект от предишните си думи.
— Хубаво.
— Искате ли да ви предпиша… — Круз спря, повлиян от властния жест на професора.
— Няма нужда. Всъщност, за мен не е изненада. Намекнаха ми, че това може да е причината още при предишния ми преглед в болницата. Исках само да потвърдя съмненията си и да ви дам възможност да ми го съобщите лично. Охраната ще ме откара у дома.
— Е, в такъв случай ще се видим утре — отвърна с помръкнало лице лекарят.
— Приятен ден, докторе. — След тези думи Вернер фон Сеект напусна кабинета и прекоси просторния вестибюл, следван по петите от двамата телохранители.
Качиха се в колата, която ги очакваше на паркинга, и потеглиха право към летището на авиобазата Нелис, откъдето продължиха на северозапад с малък, черен хеликоптер. Докато набираха височина, професор фон Сеект се отпусна назад в тясната, тапицирана седалка, загледан в менящия се долу пейзаж. От петдесет години американската пустиня се бе превърнала в негов втори дом, но душата му все тъй тъгуваше по обраслите с гори хълмове на баварските Алпи, където бе израснал. Беше се надявал, че ще ги зърне поне още веднъж, преди да си отиде от този свят, но днес бе узнал, че няма да успее. Никога не биха го пуснали, след толкова много години, прекарани тук.
Той разгъна листчето, върху което бе преписал съобщението от телефонния си секретар, докато чакаше пред кабинета на доктор Круз. „Могъщо, слънце. Забранено. Родно място, колесница, никога отново. Гибел за всички живи същества“. Спомни си за Голямата пирамида и леко се намести върху седалката. Ето че всичко се завръщаше отново, като един голям кръг. Стигнал бе там, където се бе озовал преди петдесет години. Въпросът бе дали е научил нещо за този половин век и дали този път ще постъпи различно.
Под камуфлажната мрежа, която Търкот бе помогнал да опънат, механиците подготвяха трите хеликоптера за излитане. Вече бяха разгънали витлата и ги бяха поставили по местата им. Пилотите обикаляха машините и извършваха последни проверки на системите.
Търкот лежеше в самия край на примитивното летище, където, на смени с още трима войници, следеше за движение по асфалтовото шосе в ниското. Пътят беше в ужасно състояние, с напукана, обрасла настилка и очевидно отдавна бе занемарен. Което съвсем не означаваше, че не би могъл да се появи някой любопитен тип с джип и да си пъхне носа точно в охранявания район. Заповедта бе да пресрещнат всеки, решил да се доближи откъм пътя.
Въпросът, на който все още нямаше отговор, бе каква е мисията, която ще изпълнява тяхната част. Разпорежданията, които им бе давал през нощта Прага, имаха строго конкретен характер и не разкриваха дори малко от онова, което им предстоеше да вършат, когато слънцето отново се скрие.
Заседателната зала бе разположена вляво от контролния център, когато се върви откъм входните асансьори. Залата беше звуконепроницаема и всекидневно се проверяваше за подслушващи устройства. От момента на построяването му сигурността на Куба не бе подлагана на съмнение нито за миг и генерал Гулик бе с твърдото намерение да запази този рекорд за идните поколения.
Широка, правоъгълна махагонова маса изпълваше централната част на залата, а по краищата й бяха подредени дванадесет кожени кресла. Гулик се бе настанил на челно място и изчакваше мълчаливо останалите кресла да бъдат заети. Погледът му се спря върху накуцващия фон Сеект, докато професорът сядаше на отсрещния край на масата. Гулик вече бе научил от доктор Круз за неизлечимото му заболяване. За генерала новината бе от добрите. Старецът отдавна бе надживял ползата, която им носеше.
Гулик премести поглед върху най-младата личност от присъстващите, седнала отдясно до него. Дребничка, чернокоса жена с изпито лице, облечена в строг сив костюм. Доктор Лиза Дънкан участваше за пръв път в тяхното заседание и макар въвеждането й в работата да бе едната от точките в програмата на срещата, тя едва ли бе най-важната за генерала. В действителност той я разглеждаше дори като ненужно забавяне в момент, когато целият проект набираше скорост.
