достатъчна, за да се определи местонахождението на източника на смущение. Една мигновена проверка на изтеклото време потвърди, че от момента на пробуждането му е изминал съвсем кратък период.
Този път обаче то знаеше какво е предизвикало смущението. Информацията от сензорите съвпадаше с тази, записана в паметта. Характеристиките на сигнала бяха съвсем ясни и то разпозна източника му.
Налагаше се да вземе необходимите мерки. А това означаваше и разход на скъпоценна енергия. То премина към изпълнение с бързината, с която бе взело и решението. Дадени бяха нареждания. Следващия път, когато това се повтори, то ще бъде нащрек и в готовност да реагира.
7.
— Стив Джарвис?
Барманът направи кисела физиономия и посочи едно сепаре в дъното. Докато вървеше натам, Кели изучаваше мъжа, седнал на масата. Колкото и да й бе неприятно да признае, не изглеждаше чак такава отрепка, каквато си го бе представяла. Джарвис имаше права черна коса и носеше очила с тънки рамки. Облечен бе в спортно сако, носеше вратовръзка. Той също я разглеждаше и не можа да скрие разочарованието си. Вероятно се бе надявал на нещо по-стройно и надарено с примамливи извивки, предположи тя.
— Носите ли парите? — бе всичко, с което я посрещна.
Толкова по въпроса за новите впечатления, рече си Кели. Тя извади плика и му го подаде. Сега вече Джони наистина й беше задължен. Джарвис го пое, преброи банкнотите, сетне се облегна назад и махна с ръка на келнера.
— Какво ще пиете?
— Зависи кой плаща.
— Ами вие, естествено — изсмя се той.
— Тогава кола.
Джарвис поиска да му донесат „обичайното“.
— Какво всъщност ви интересува? — попита той, след като гаврътна питието си на един дъх.
— Зона 51 — произнесе лаконично Кели.
Джарвис се изсмя отново.
— Само? Че там стават цял куп неща. По-специално?
— Защо не започнете вие, а пък аз ще ви прекъсвам с въпроси — предложи Кели.
Джарвис кимна.
— Добре. Както друг път, значи. Първо, сигурно искате да узнаете откъде са ми известни всички тези неща за Зоната. — Той не изчака потвърждение. — Работих там от май 1991 до март 1992 година, като волнонаемен служител по договор към НРС, Националната разузнавателна служба. Бях в лабораторията за реактивна техника, където се опитвахме да осъществим реверсивни инженерни анализи на… — Той спря. — Уф, май трябва да се върна още малко назад. Предполагам, знаете какво държат край Езерото на конярите?
— А защо не ми кажете?
— Девет извънземни космически кораби — обяви Джарвис. — Намират се в един хангар, издълбан вътре в планината. Могат да летят на тях, но нямат представа на какъв принцип действат двигателите им. Ето защо не са в състояние да конструират подобни. Аз работех в тази насока.
— Откъде са се сдобили с тях? — попита Кели.
Джарвис вдигна рамене.
— Де да знаех. Нямам представа. Някои казваха, че са ги купили, нещо като междузвездна размяна на употребявани коли, но лично аз не вярвам. Може просто да са ги намерили. Може и да са катастрофирали, но тези, които видях, изглеждаха съвсем здрави.
— А от вас какво искаха?
— Ами да разбера нещо повече за двигателите. Дипломната ми работа от Мичиганския технологичен университет бе върху магнитни двигатели. Нали знаете, вече използваме магнитно задвижване при високоскоростните влакове, а и военните от доста време работят над магнитно оръжие. Но всички тези системи генерират собствено магнитно поле, което изисква доста енергия. А моята теория е, че след като нашата планета вече разполага с магнитно поле, няма да е лошо, ако открием начин да го използваме и контролираме чрез двигатели и тогава ще разполагаме с неограничен източник на енергия.
— Излиза, че са ви наели просто ей така, като гръм от ясно небе — при това на работа в строго секретен обект?
— Не, не беше толкова неочаквано. И преди това съм работил на подобен обект — в Бели пясъци. Беше по съвместен договор с Лабораторията за реактивна техника. Разработвахме идеята за магнитна спътниково-изстрелваща установка, монтирана на някой полегат планински склон.
— Доколкото знам, край Бели пясъци няма планини — възрази Кели.
Джарвис се засмя, но очите му останаха сериозни.
— Съмнявате се в думите ми, така ли?
— Платих ви петстотин долара — отвърна Кели. — Срещу това очаквам отговори.
— Добре, права сте — съгласи се той. — Вярно е, че край Бели пясъци няма планини. От нас се искаше само теоретичната разработка в по-малък мащаб. Най-доброто, което направихме, бе умален модел. За това е достатъчна и някоя пясъчна дюна.
— И веднага ви взеха в Зона 51 — продължи тя, като си отбеляза нещо в тефтерчето.
— Ами да. Странно беше, наистина. Повикаха ме от военния отдел във Вегас и после с още неколцина ни натовариха на един боинг. Вече имах разрешение за работа в секретни обекти, категория К, така че всичко беше наред. Само че и представа си нямах какви ще са условията тук. Не можеш да пръднеш, без някой да ти надникне през рамото. Навсякъде горили с черни шлифери, — автомати и тъмни очила, които щъкат безшумно като сенки.
— В Зоната ли ви настаниха?
— Не. Никой от персонала не остава да спи там. Всеки ден ни докарваха със самолет, а вечер ни вземаха обратно. През нощта в Зоната има само военни.
— И самолетът лети всеки ден?
— Всеки работен ден. Най-обикновен 737, но с червена лента отдолу.
— Да се върнем към Зона 51. Какво представляваше?
— Ами, както казах, охраната все ти диша във врата. Всичко е скрито. Летящите чинии са в големия хангар. Три от тях са разглобени частично. Върху тях работех и аз. Диаметърът им е приблизително девет метра. Обшивка от сребрист метал. Плоско дъно. На около три метра от ръба телата им стават полусферични, но централната част е съвсем плоска, с диаметър около метър и половина, два.
Джарвис махна да му донесат още едно питие, преди да продължи.
— Това, което най-много ме порази, бе размерът на двигателите. Ей това направо изкарваше военните извън нерви. Нали знаете как се прави реактивен самолет — грамаден двигател и прикачена към него малка кабина за пилота. Е, пък дисковете бяха почти празни отвътре. Само в средата им имаше вдлъбнатини с размер на човешко тяло. Предполагам, че са били за екипажа. Както и да е… Да се върнем към двигателите, дето почти ги нямаше. Нали ви разказах за моята теория — магнитно задвижване с използване на вече съществуващо поле. Създадените досега магнитни двигатели са доста обемисти, тъй като сами генерират подобно поле. А двигателите на дисковете просто го пренасочват. Оказа се, че по краищата им и в пода са вградени метални намотки. — Джарвис се засмя. — Това обяснява защо имат форма на чинии или дискове.
Кели забеляза, че го слуша почти захласнато. В думите му имаше смисъл, което бе втората й изненада за днес. Спомни си какво бе узнала от последния телефонен разговор, преди да потегли към летището.
— Устройството на намотките е относително просто. Проблемът обаче бе, че не съумявахме да го възпроизведем. По дяволите, не можехме дори да разберем от какъв метал са изработени. В
