пещера, дълга около два и широка един километър. Покривът над главата й се издигаше също на близо километър и бе от гладко полирана скала. Целият бе изпъстрен от ярките кръгове на прожектори. Това, което веднага прикова вниманието й, бе черният цилиндричен обект, заемащ по-голямата част от пространството в галерията. Корабът-майка бе почти две хиляди метра дълъг и към петстотин широк. Но най-странно впечатление правеше обшивката му — черна, лъскава и невероятно гладка, тя от години не се поддаваше и на най-упоритите опити за анализ.
— Нужни ни бяха почти четиридесет и пет години да узнаем състава й — промърмори развълнувано Ферел, който седеше зад нея. — Все още не сме в състояние да получим подобна сплав, но поне успяхме да проникнем през нея.
Дънкан вече можеше да види скелето в близост до носовата част — ако това бе носът, а не кърмата на кораба. Самият кораб-майка лежеше върху грамадна платформа със сложна конструкция, изградена от същата сплав, от каквато и неговата обшивка. Скалните стени на пещерата бяха невероятно гладки, а по пода не се виждаше нито една неравност.
Слязоха от вагона и продължиха пеша покрай надвисналото туловище на кораба. Докато заобикаляха централната част, Ъндърхил я посочи с пръст.
— Наричаме го кораб-майка не само заради размерите му, но и защото вътре в средната му част има място — по-точно специални вдлъбнатини, по размери достатъчни да поберат всички налични скакалци, че и още дузина такива. Склонни сме да вярваме, че именно по такъв начин скакалците са се озовали на Земята, тъй като не разполагат с достатъчно мощност да напуснат самостоятелно пределите на атмосферата.
— Но все още не можем да отворим дори вратите на товарния отсек — обади се за първи път фон Сеект. — А вие искате да включите двигателите.
— Стига, Вернер, вече говорихме за това — каза Ъндърхил.
— Отне ни четиридесет и пет години, само за да влезем — не се предаваше фон Сеект. — А сега, само за няколко месеца вие възнамерявате да летите на него!
— Какво толкова ви безпокои? — попита Дънкан. Беше прочела досието на професора и нямаше особено високо мнение за него. А и откакто се запознаха, непрестанно се заяждаше.
— Ако знаех какво ме безпокои, щях да съм още по-обезпокоен — отвърна свадливо фон Сеект. — Въобще не разбираме как работи този кораб. — Той спря да си поеме дъх и останалите членове на групата също забавиха крачка. — Според мен част от двигателните системи на кораба използват гравитацията. В конкретния случай — гравитацията на нашата планета. Кой би могъл да каже какви ще са последствията от това? Искате ли да поемете отговорност за евентуално въздействие върху гравитационното поле на планетата?
— Това е в моята област — намеси се Ферел — и веднага ще ви уверя, че няма никакъв проблем.
— О, толкова ме успокоихте — засмя се иронично фон Сеект.
В галерията проехтя отсечен глас от високоговорителите:
— ДЕСЕТ МИНУТИ ДО СТАРТА. ПЕРСОНАЛЪТ ДА СЕ ПРИБЕРЕ В УКРИТИЯТА. ДО СТАРТА ОСТАВАТ ДЕСЕТ МИНУТИ.
— Достатъчно, господа — вдигна ръце Ъндърхил. Намираха се в основата на скелето. — По-късно ще огледаме отвътре, а сега моля последвайте ме. — Той се насочи към една малка врата в бетонната стена. Веднага щом влязоха, вратата се плъзна и бравата й щракна оглушително. — Поставили сме двама души на борда в кабината за управление. От тях се иска да включат двигателите, да изчакат десет секунди и после да ги изключат. Никакви полети, никакво движение. Все едно, че сте запалили колата на нулева скорост.
— Дано — промърмори фон Сеект.
— ПЕТ МИНУТИ.
— Присъствате на исторически момент — обърна се Ъндърхил към Дънкан.
— Вътре сме разположили цял куп датчици и камери — добави Ферел. — Така ще получим достатъчно информация, за да узнаем как работят двигателите.
Дънкан погледна към фон Сеект. Професорът седеше встрани, сякаш не се интересуваше от това, което става.
— ЕДНА МИНУТА.
Започна финалното отброяване, което й заприлича на старт на космически кораб.
— ДЕСЕТ.
— ДЕВЕТ.
— ОСЕМ.
— СЕДЕМ.
— ШЕСТ.
— ПЕТ.
— ЧЕТИРИ.
— ТРИ.
— ДВЕ.
— ЕДНО.
— СТАРТ.
Изведнъж започна да й се гади. Тя се олюля, сетне се преви и почувства как остатъците от ласвегаската закуска поемат нагоре. Падна на колене и повърна на бетонния под. После, също така неочаквано, всичко приключи.
— ОТБОЙ. ОТБОЙ. ПЕРСОНАЛЪТ МОЖЕ ДА НАПУСНЕ УКРИТИЯТА.
Дънкан се изправи, смръщена от киселия вкус в устата си. Мъжете около нея бяха побледнели и разтреперани, макар че никой освен нея не бе повърнал.
— Какво стана? — попита Дънкан.
— Нищо — отговори Ферел.
— Дявол да го вземе! — ядоса се тя. — Почувствах го! Нещо се случи.
— Включихме и изключихме двигателите — отвърна Ферел. — Сега предстои да анализираме събраната информация. — Той посочи телевизионния екран. — На повторението се вижда, че нищо не е станало.
И действително, корабът на екрана стоеше съвършено неподвижно, докато часовникът в долния ъгъл отброяваше десетте секунди на опита.
Дънкан избърса устата си със салфетка и погледна към фон Сеект, който седеше все така безучастно. Срам я беше, задето повърна, но изглежда това не бе направило особено впечатление на останалите. За първи път се запита дали старецът не е побъркан, или напълно изкуфял.
Гулик и най-доверените членове на „Меджик-12“ бяха проследили хода на експеримента от монитора в заседателната зала. Те също не забелязаха никакво движение на кораба, което се потвърждаваше и от данните от приборите. Въпреки това двигателите бяха заработили.
Гулик се усмихна, прогонвайки и последните следи от напрежение по лицето си.
— Господа, продължаваме по предварителната програма.
6.
Информацията беше разчетена и анализирана. Сигналът идваше от североизток, но силата му не беше
