апарати могат да летят. Въпросът сега е да разберем
Гулик извъртя леко креслото и посочи кораба-майка, положен в своята люлка от стоманени подпори.
— Малко повече от сто и тридесет часа остават до първия изпитателен полет. Но преди това възнамеряваме да включим за малко двигателите, за да видим какво ще стане. Това е и причината, поради която сме се събрали тук — за да се уверите с очите си, само след няколко часа, че няма никаква опасност. Няма да вдигаме кораба във въздуха, просто ще поставим пилот на контролния пулт, който да задейства за кратко двигателите и после да ги изключи. Не го пращаме на заколение. Тук, при нас, работят най-добрите мозъци на страната.
Фон Сеект изсумтя недоволно.
— И през осемдесет и трета също разполагахме с най-добрите мозъци, което не попречи…
— Достатъчно, докторе — прекъсна го остро Гулик. — Решението е взето. Срещата ни имаше информативен характер, а не целеше обсъждане. Точно в тринадесет часа местно време двигателите на кораба-майка ще бъдат включени за десет секунди и сетне ще ги изключим. Така е решено — повтори той. — А сега, да продължим ли с дневния ред?
През следващите тридесет минути заседанието продължи без непредвидени прекъсвания. Накрая Гулик отново взе думата.
— Доктор Дънкан, ако желаете, ще ви разведем из помещенията, а сетне ще отскочим до хангара, за да наблюдаваме заедно опита.
— Нямам нищо против — кимна жената. — Но първо бих искала да разменим няколко думи насаме с вас.
— Надявам се, че ще ни извините, господа — произнесе генералът. — Моля, изчакайте ни отвън.
— Има нещо, което не разбирам — каза Лиза Дънкан, веднага щом помещението се изпразни.
— Има много неща, които
— Не говоря за технологии — каза Дънкан. — Говоря за администрацията на тази програма.
— Има ли някакъв проблем? — попита Гулик с вледеняващ глас.
— Защо е цялата тази секретност? — произнесе Дънкан, сякаш не забелязала тона му. — От какво се крием?
— Причините са много.
— Бих искала да ги чуя.
Гулик запали пура и издуха демонстративно облаче дим към надписа „НЕ ПУШЕТЕ“ на стената.
— Този проект е създаден през Втората световна война и това е първата причина, поради която е бил засекретен. Сетне идва студената война и необходимостта да не се допусне попадането на подобна информация в ръцете на руснаците. Изследване на наши сътрудници е доказало недвусмислено, че ако руснаците узнаят с какво разполагаме, това може да доведе до опасно нарушаване в равновесието на силите и дори до заплаха от изпреварващ ядрен удар. Дяволски добра причина да го пазим в тайна, ако питате мен.
Дънкан на свой ред извади цигара от чантата си. Тя посочи пепелника до ръката на Гулик.
— Може ли да го използвам? — Запали, без да чака разрешение. — Генерале, студената война приключи преди близо десет години. Искам да чуя сериозни причини.
Едно мускулче трепна върху дясната буза на генерала.
— Студената война може и да е приключила, но все още има балистични ракети с атомен заряд, насочени към нашата страна. Ние тук разработваме технологии, които могат да променят неузнаваемо развитието на човешката цивилизация. Това ако не е достатъчна…
— Възможно ли е — прекъсна го Дънкан — засекретяването на проекта да е просто инерция от миналото?
— Разбирам за какво говорите — отвърна нацупено Гулик, сетне се усмихна, но и това не помогна да се разведри обстановката. Той прокара пръст по папката с досието на докторката и едва сдържа мигновеното си желание да я запрати по нея. — На пръв поглед ви се е сторило, че забуленият в тайни „Меджик-12“ е просто тежко наследство от студената война, но нещата са далеч по-сериозни.
— Като например? — рече Дънкан, но не дочака отговор. — Дали проблемът не е във финансирането? Или в това, че някога за създаването на проекта са били наети хора, издирвани от правосъдието, като вашия стар професор? Няма ли да се окаже, че в известни случаи хората са надвишавали правата си и дори са престъпвали законите?
Блестящите червени цифри върху монитора показваха „Време до излитането — 130 часа и 16 мин.“ Това бе всичко, което сега имаше значение за Гулик. Беше обсъдил с някои от групата как точно да се справят с проблема Дънкан и моментът за атака изглежда бе настъпил.
— Каквото и да е станало преди петдесет години, едва ли сега можем да го поправим — заяви той. — Опасяваме се по-скоро от въздействието, което подобни разкрития могат да окажат върху обществеността. Според някои проучвания на доктор Слейдън — нашия психолог — социалните и икономическите последствия от разкриването на цялата истина за Зона 51 могат да бъдат катастрофални. Толкова катастрофални, че всички следвоенни президенти са одобрявали без колебание съхраняването на нашите изследвания в дълбока тайна.
— Е,
— Ще си заслужава, дори ако само вдигнем кораба-майка във въздуха.
Дънкан загаси цигарата и се изправи.
— Надявам се. Приятен ден, сър. — Тя се извъртя на високите си токчета и излезе през вратата.
Миг по-късно в залата влязоха неколцина от униформените представители на „Меджик-12“. Лицето на Гулик беше изкривено от гняв.
— Дънкан души като хрътка — посрещна ги той. — Изглежда знае, че нещо става.
— Ами да й покажем доклада на Слейдън за въздействието сред обществото — предложи Кенеди.
— Казах й за доклада, но тя вече го е чела — отвърна Гулик. — Не, друго търси тя.
— Мислите ли, че знае за Дълси? — попита Кенеди.
— Не. И най-малко подозрение да имаше, щяхме да го научим преди нея. Имаме сигурни хора във всички разузнавателни служби. Трябва да е нещо друго.
— Операция „Кламер“? — попита Кенеди.
Гулик кимна.
— Намекна, че фон Сеект и останалите били наети незаконно. Май знае твърде много. Ако дръпнат този конец, току-виж размотали цялото кълбо.
Кенеди посочи папката.
— Можем да я попритиснем, стига да кажете.
— Тя е представител на президента — напомни генерал Браун.
— Нужно ни е още малко време — въздъхна Гулик. — Мисля, че Слейдън може да я омае с песничките си. Ако не успее — добави той, — тогава ще играем грубо. — Той погледна монитора и смени темата. — Какво е състоянието на „Найтскейп“?
— Всичко е наред, сър — отвърна адмирал Кокли. — Хората са разположени в района на мисията и чакат заповеди.
— Ами проникването на онзи репортер снощи? — попита Гулик.
— Проблемът е решен, а имаме и допълнителна полза от станалото. Става дума за един тип на име Франклин. НЛО-маниак. От доста време е като магарешки бодил за охраната. Но повече няма да ни безпокои. Мъртъв е и всичко изглежда като пътно произшествие.
— Как са проникнали в периметъра? — попита Гулик.
— Франклин е откачил антените от сензорите от двете страни на пътя — докладва Кокли. — Узнахме го от касетофона на репортера.
— Искам да се смени тази система. Явно е остаряла. Монтирайте лазерни сензори край пътя.
— Слушам, сър.
— А репортерът?
