въздействат по някакъв начин? И после какво ще стане? А ако изгубят контрол? Пък и кой казва, че двигателят е в изправност? Грешка на индуктивната логика е да се разсъждава, че след като скакалците функционират нормално, същото е в сила и за кораба. Нищо чудно да е повреден и да се саморазруши, веднага след като го включим.
Фон Сеект се наклони към Търкот и заговори с тих, поверителен глас.
— През 1989 г. работехме над двигателите на скакалците. Демонтирахме един от тях и го поставихме на стенд. Инженерите възнамеряваха да изпитат някои от характеристиките му. И стана едно изпитание! Пуснаха го и той се откачи от стенда! Направо се изтръгна и никой не беше в състояние да го изключи. Проби стената на бункера и погреба живи пет човека. Когато най-сетне спря, беше заровен на двадесет метра дълбочина в скалата. Отне им две седмици, докато изкопаят тунел, за да го извадят. И знаете ли какво? Беше невредим. Нямаше и драскотина по него. И първия път беше така. Но нима някой си взе бележка? Къде ти! В началото ги разбирах. Тогава беше война и крайните средства бяха допустими. Но сега няма война. И цялата тази секретност! Защо? От какво се крием? Генерал Гулик твърди, че обществото нямало да ни разбере и приятелчетата му поднасят услужливо всякакъв род психологически изследвания, за да го подкрепят, но аз не му вярвам. Крият се, защото са се крили вече толкова дълго, че правителството просто не може да признае за лъжите, които е разпространявало през всичките тези години. Крият всичко, защото са научили, че знанието е сила, а скакалците и корабът-майка олицетворяват абсолютната сила.
Самолетът вече набираше скорост по пистата.
— В началото виждах някакъв смисъл в доводите им — продължи фон Сеект. — Но последната година промени всичко.
Нещо от думите на стареца прикова вниманието на Търкот.
— Какво искате да кажете с това „първия път“?
— Истината е, че работя за правителството на Съединените щати от доста време — призна фон Сеект. — Разполагах с определени знания и опит, които им бяха необходими, когато ме наеха… през лятото на 1942 г. Дойдох тук, на Запад. В Лос Аламос, Ню Мексико.
— Бомбата — кимна потресен Търкот.
Фон Сеект се засмя.
— Да. Бомбата. Но през 1943 г. бях преместен в Дълси, Ню Мексико. Там започна истинската работа. В Лос Аламос проверяваха информацията, която ние им давахме. Още тогава всичко тънеше в дълбока секретност. Имаха известен напредък, Ферми беше завършил успешна серия експерименти. Разполагаха с малко суров материал от неговата верижна реакция. А от мен се сдобиха с технологията.
— От вас ли? — вдигна вежди Търкот. Самолетът вече се издигаше. — Но откъде знаехте…
Фон Сеект вдигна бастуна си.
— Друг път ще ви разкажа тази история. Работихме без отдих до края на 1945 г. Мислехме, че всичко ни е ясно, също както смятат те сега за кораба-майка. Разликата беше, че тогава имаше война. Но въпреки това, немалко от нашите се противяха на изпитанието на бомбата. Ала всички, които държаха властта, бяха изморени. После Рузвелт умря. Вицепрезидентът Труман не беше в течение. Едва не заплатиха скъпо заради привързаността си към прекомерното опазване на тайната. Натовариха държавния секретар със задачата да му разкаже за бомбата. На Труман му трябваше малко, за да осъзнае значението на това, което му разкриват. И веднага нареди да се започнат изпитанията. Не знам дали го бяха информирали за всички опасности, също както държат на тъмно и сегашния президент. Тогава все още бяхме склонни на рискове.
Фон Сеект промърмори нещо на немски, което Търкот не схвана, и продължи на английски:
— Президентът изпрати нова представителка в „Меджик“, но и на нея нищо не казаха. Сигурен съм например, че са й спестили информацията за мисиите на „Найтскейп“. Надъхани са, че всичко, което вършат тук, далеч надхвърля способностите на политиците да осъзнаят смисъла и перспективите. Това се отнася и за президента, който тъй или иначе ще си иде след някоя и друга година.
Търкот мълчеше. Отдавна бе решил за себе си, че тази страна се управлява от бюрократи, окопали се здраво на държавните си постове, а не от политиците, сменящи се на всеки четири години. Сега поне знаеше защо Дънкан бе опитала да го внедри в „Найтскейп“.
— Точно в 5.45 сутринта на 16 юли 1945, беше извършен първия опит с атомно оръжие, създадено от човешки ръце. Монтирахме бомбата в стоманена кула в пустинята отвъд авиобазата Аламогордо. Никой не знаеше какво точно ще стане. Имаше някои — а те бяха сред най-добрите мозъци, които човечеството е в състояние да създаде — които вярваха, че това ще е краят на света. Те твърдяха, че бомбата ще предизвика верижна реакция, която ще унищожи планетата. Други бяха сигурни, че няма да се случи нищо. А всъщност си играехме с технология, която още не бяхме открили!
Последното малко обърка Търкот. Винаги бе смятал, че атомната бомба се е появила вследствие на задълбочени изследвания от страна на американските учени. Просто не можеше да схване накъде точно бие фон Сеект.
— Бяхме като деца, които са разглобили часовник, с надеждата да разберат как работи. Ами ако бяхме допуснали дори най-малката грешка? Ако бяхме свързали червената жичка, вместо синята? А и след като всичко беше наред, нима знаехме нещо за границите на нейните възможности? Чували ли сте какво точно си е мислел Опенхаймер в онази сутрин? — Фон Сеект не дочака отговора. — Спомнил си за едно индийско предсказание: „И тогава се превърнах в смъртта, в разрушителя на света“. Така стана и с нас. Всичко вървеше според плана. Сложихме на смъртта юзди — защото тя не разруши света, а ни се подчини.
— Защо ми разказвате всичко това? — попита Търкот.
— Защото си мисля, че никога вече няма да се върнете тук — както ми казахте. И защото умирам. Няма от какво да се боя.
Фон Сеект помълча няколко минути, докато самолетът се издигаше над утринната мараня.
— Защото през целия си живот съм бил страхливец и невежа, но сега вече не ме е страх от нищо. Аз съм един ходещ труп, обречен човек, но всъщност, като погледна назад, разбирам, че съм умрял отдавна. — Той се извърна и впи поглед в лицето на Търкот. — Защото вие сте млад и животът е пред вас. А онези долу си играят на богове и все някой трябва да ги спре. Само след четири дни ще се опитат да включат с пълна мощ двигателите на кораба-майка. Четири дни. Четири дни до Армагедон.
Търкот зададе няколко въпроса, но фон Сеект не отговаряше. Останалата част от полета премина в мълчание.
Кели се настани в терминала, загледана към тънещата в предутринен здрач писта. Над летището се сниши самолет, но беше твърде тъмно, за да види дали има червена лента отдолу. Самолетът се приземи, но не доближи терминала. Продължи около петстотин метра и спря сред няколко зеленикави хангари. Време за представление.
Кели изтича през главния терминал, като заобикаляше сънените туристи, и изхвърча навън. Пъхна се в наетата кола, която бе паркирала отпред, и изхвърли квитанцията с глобата, затисната под чистачката. Сви по сервизния път на летището и подкара покрай телената ограда, но веднага щом зърна вратата, спря. Изключи двигателя и фаровете. Хоризонтът на изток тъкмо порозовяваше.
— А сега какво? — запита се тя. Отвори един от пакетите и запали цигара. Първата глътка дим бе убийствена, като шкурка за разраненото й гърло. Зави й се свят и й се догади. Втората понесе малко по- добре.
— Скъсих си живота с тия проклетии — промърмори тя.
Пред вратата спря автобус и тя мигом се разтвори. Кели спусна прозореца и метна цигарата навън. Точно преди да се затвори вратата, отвътре излетя черен микробус.
— По дяволите — изруга Кели и сграбчи кормилото. Подкара след микробуса, който вече свиваше зад близкия ъгъл. Носеха се право на север, по главния ласвегаски булевард. Минаха покрай „Мираж“, „Двореца на Цезар“ и няколко други прочути казина, стигнаха другия край на града и свърнаха към авиобазата Нелис.
Кели светкавично прецени положението и реши да продължи следенето сред оредяващия сутрешен
