трафик. Както и очакваше, часовоят на контролния пост я спря, тъй като нямаше залепен на стъклото пропуск, но тя вече беше подготвена.
— Бихте ли ми казали как да стигна при офицера за връзки с обществеността? — попита тя с невинен глас, докато подаваше журналистическата си карта. Все още виждаше далеч напред светлините на микробуса.
Часовоят й даде кратки напътствия, малко притеснен, задето задържаха спрелите отзад коли. Кели подкара право в посоката, накъдето се беше изгубил микробусът.
Остана изненадана, когато го забеляза на паркинга пред болницата. Мина край него, направи обратен завой и спря пред стоматологичната клиника на отсрещната страна.
Страничната врата на микробуса се плъзна и отвътре излязоха двама мъже в черни шлифери, следвани от старец с бастун и четвърти човек с мръсно и скъсано черно яке.
Четиримата изчезнаха през вратата на болницата. Кели се облегна на седалката и прилежно се зае да изпълнява най-трудното упражнение, на което я бе учил баща й — търпеливото чакане.
Вътре ги посрещна делови мъж с бяла престилка.
— Здравейте. Аз съм доктор Круз. Професор Сеект, моля, изчакайте ме във втори кабинет. А вие — той посочи Търкот, — ме последвайте.
Охраната остана в преддверието.
Докторът отведе Търкот в първи кабинет. Круз беше около петдесетгодишен, с посребрени коси и луксозни очила. Изглеждаше във великолепна за възрастта си форма и се държеше хладно, но възпитано.
— Съблечете се до кръста — нареди лекарят.
Търкот си спомни прякора, с който го наричаше Прага — мръвка. Все повече започваше да се чувства като нещо такова. Докато следеше как доктор Круз пълни с упойка спринцовката, идеше му да хване сам иглата и да се зашие. И по-лошо се бе наранявал по време на учения.
— Прегледахте ли пострадалия пилот? — попита Търкот, докато му правеха инжекция.
— Да.
Търкот изчака няколко секунди, но не последва продължение.
— Как е той?
— Фрактура на черепа. Мозъчен кръвоизлив. Имал е късмет, че не са му махнали каската, иначе отдавна да е издъхнал.
„Имаше късмет, че аз бях там“ — поправи го мислено Търкот.
— Дойде ли в съзнание?
— Не. — Круз прибра спринцовката и взе хирургическа игла с конец. Изглеждаше като човек, вглъбен в собствените си мисли.
Търкот отмести поглед, докато докторът зашиваше краищата на раната му и се замисли за положението си. Ако Прага го е подозирал в нещо, не е имал време да сподели с съмненията си, тъй като двамата пазачи се навъртаха само около фон Сеект. А това означаваше, че поне засега пътят към свободата е чист.
— Почакайте тук — нареди докторът, след като приключи с превръзката.
Той отиде в съседния кабинет, но не забеляза, че вратата зад него остана леко открехната. Търкот вдигна глава и откри, че може да наблюдава какво става в другата стая с помощта на стенното огледало. Надвесен над умивалника, Круз си миеше ръцете. Изведнъж спря, подпря се на ръба на мивката и втренчи поглед в огледалото, като си мърмореше нещо.
Всичко това се стори доста необичайно на Търкот. Накрая лекарят бръкна в джоба на престилката си и извади ампула с пластмасово капаче. Загледа се в съдържанието й, сетне въздъхна дълбоко и се насочи към отсрещната врата, със спринцовка в ръка.
Търкот скочи от операционната маса и предпазливо надникна в кабинета на Круз. На бюрото бяха разхвърляни документи. Търкот забеляза, че една от папките е с името на фон Сеект. Приближи се и я отвори.
Най-горният лист беше смъртен акт, подписан с днешна дата в горния десен ъгъл. Причина за смъртта: „дихателна недостатъчност“.
Търкот завъртя дръжката на вратата към втори кабинет. Круз замръзна, вдигнал спринцовката над оголеното рамо на стареца.
— Не мърдай! — нареди Търкот, докато измъкваше деветмилиметровия броунинг от кобура си.
— Ама вие какво си въобразявате? — попита лекарят със зачервено лице.
— Остави веднага спринцовката.
— Ще докладвам за вас на генерал Гулик — оплака се докторът, но все пак положи спринцовката на масичката.
—
— След секунда ще узнаем — успокои го Търкот, без да отклонява пистолета от челото на лекаря. — Какво има вътре? — попита той и посочи спринцовката.
— Ами, лекарството му… — смотолеви Круз.
— Е, значи и на теб няма да навреди, нали? — попита Търкот с усмивка, взе спринцовката и я доближи до шията на доктора.
— Аз… не… но… — Круз замръзна, почувствал опрения в кожата му метален връх.
— Случайно да е нещо, което предизвиква „дихателна недостатъчност“?
— О, не — изхриптя Круз с разширени от ужас очи.
— Тогава няма никакви противопоказания да ти инжектираме лекарството на теб, нали? — заяви Търкот и притисна още по-силно иглата.
Пот изби по челото на доктор Круз. Търкот постави палец върху буталото.
— Няма проблем, нали, докторе?
— Моля ви. Недейте — прошепна лекарят.
Фон Сеект не изглеждаше никак изненадан от развоя на събитията. Тъкмо си обличаше ризата.
— Какво има вътре, докторе? Имайте предвид, че моят ранен приятел е прекарал доста тежка нощ. Не бих го предизвиквал, защото може да стане неконтролируем.
— Това е инсулин.
— И какво смятахте да постигнете с него? — поинтересува се фон Сеект.
— Предозирането му води до сърдечна слабост.
— Смъртният ви акт вече е написан — обърна се Търкот към стареца. — Лежи на бюрото му в съседната стая. Оставил е празно място за часа на смъртта, но датата е днешната.
— Ах, след всичките тези години — въздъхна фон Сеект и поклати глава. — И вие се смятате за лекар. Знаех, че генерал Гулик е зъл човек, но не очаквах чак толкова. Та вие сте се клели да спасявате човешки живот!
— Гулик ли ви нареди? — попита Търкот.
Круз почти беше готов да отрече, но премисли и кимна.
— Да.
Търкот отдръпна спринцовката, но още преди Круз да си е поел дъх, заби лакът в слепоочието му. Докторът се строполи на земята в безсъзнание.
— Благодаря ти, приятелю — рече фон Сеект, докато си намяташе сакото. — А сега?
— А сега да изчезваме оттук. Последвайте ме.
Той отвори вратата и надникна в чакалнята, с готов за стрелба пистолет. Само единият от телохранителите бе отвън, същият, който четеше вестник. Мъжът вдигна глава и застина.
— Ключовете от микробуса — нареди му Търкот. — Подай ги с лявата ръка.
Мъжът извади бавно ключовете от джоба си.
— Остави ги на масата, застани на колене и се обърни към вратата. Вземете ги, професоре — помоли Търкот. — Къде е другият? — попита той телохранителя.
Мъжът не отговори — също както би постъпил на негово място Търкот. Той замахна, стовари дулото на пистолета върху слепоочието му и телохранителят се изтърколи под масата.
— Да вървим. — Търкот, отвори външната врата и се огледа. Прозорците на микробуса бяха тъмни и
