Зона 51: Началото

смята, че това е само игра!

— Включете телефона — произнесе бавно Търкот.

— Не.

Търкот понечи да стане, но Кели го спря с ръка.

— Послушайте ме. Преди някой от нас да е направил някоя глупост, нека си изясним отношенията.

— Съгласен — кимна фон Сеект.

— Кой казва, че ще гласуваме? — попита ядосано Търкот, стана и отвори вратата.

„Майната им“ — помисли си той. Залиташе от умора, боляха го раните и точно сега искаше да забрави за Зона 51 и цялата свързана с нея бъркотия. Беше си свършил работата и това едва не му коства живота. Не можеха да искат повече от него.

Слезе на първия етаж, пресече улицата и спря пред близкия телефон. Отново набра номера на Дънкан, но този път използва кредитната си карта. Чу три сигнала, после отсреща някой вдигна, но отговорът не беше този, който очакваше. Глас от запис произнесе с равномерен тон: „Номерът, който сте избрали, е изключен. Моля, проверете номера отново и наберете повторно.“

Търкот избра повторно десетте цифри. Този път беше сигурен, че не е сгрешил, но получи същия отговор.

— Мамка му! — изпсува той и си спечели смразяващ поглед от жената на съседния телефон.

Върна се при асансьора, докато умът му работеше на пълни обороти. Дали номерът не е бил фалшив? Или са го прекъснали, след като всичко е започнало? Какво, по дяволите, ставаше?

Когато отвори вратата на стаята, Кели и фон Сеект разговаряха оживено.

— Но откъде правителството се е сдобило със скакалците? — разпитваше задъхано тя. — Защо ги крият и провеждат всички тези дезинформиращи операции? Каква е била малката сфера, която е свалила хеликоптера на Търкот? И най-вече — защо се опитват да ви премахнат, след като сте един от тях? Един от „Меджик-12“?

— Защото отидоха твърде далеч — обясни фон Сеект. — По-точно, ще отидат твърде далеч. След четири дни ще пресекат границата.

— Каква граница? — попита Кели.

— Добре дошъл обратно, мой млади приятелю — усмихна се фон Сеект. — Да не си решил да останеш при нас?

— Нищо още не съм решил — промърмори мрачно Търкот и се отпусна в един фотьойл до прозореца.

— Това е най-сензационната история за последните петдесет години! — възкликна Кели.

— Но стига да я публикувате и ще подпишете смъртната присъда на вашия приятел — не се сдържа Търкот.

— Не сте много обнадежден от телефонното обаждане — отбеляза Кели.

Търкот не отговори.

— Сами трябва да се оправяме — рече фон Сеект.

— Да се оправяме с какво? — попита Търкот.

Фон Сеект надникна в бележката, която все още държеше и прочете:

— Могъщо, слънце. Забранено. Родно място, колесница, никога отново. Гибел за всички живи същества.

— Какво? — повтори напълно объркан Търкот.

— Моля, ще ми разрешите ли да използвам телефона? — обърна се фон Сеект към Кели.

— Разбира се.

— Защо на него разрешавате? — попита Търкот.

— Той каза „моля“ — отвърна Кели.

— Един момент — Търкот се пресегна и постави ръка на рамото на фон Сеект. — Аз също като нея не знам доста неща. Вярно е, че и тримата сме в една лодка. Видях какво се случи в Небраска. Видях и какво смятаха да направят с вас в болницата. Успях да зърна онези неща в хангара, но понятие нямам за какво ги използват. Преди да се обадите по телефона, не бихте ли ни просветлили какво става.

— На 15-ти този месец ще включат двигателите на кораба-майка. Боя се, че когато това стане, може да последва истинска катастрофа.

— Зная, че… — понечи да заговори Търкот.

— Корабът-майка? — прекъсна го Кели. — Но по какъв начин двигателите му биха могли да предизвикат катастрофа?

— Виж, това не ми е съвсем ясно — призна професорът. — Има обаче един човек, който може и да знае отговора. Затова ми е нужен телефонът. — Той погледна Кели. — Ще ми дадете ли адреса на онова място във Феникс, където ще пренощуваме?

Кели му каза адреса, фон Сеект взе телефона и се премести в спалнята.

Търкот се намръщи, но вече нищо не можеше да направи.

— Е, благодаря, задето ни взехте с колата.

— По-добре късно, отколкото никога — отвърна Кели.

— Моля?

— А, нищо — тя махна с ръка и посочи вратата на спалнята. — Може ли да му се има доверие?

— Знам колкото и вие.

— Страхотно.

Кубът, Зона 51

Генерал Гулик сплете пръсти и огледа масата в заседателната зала. Доктор Круз притискаше торбичка с лед към слепоочието си. Присъстваха и другите членове на вътрешния кръг. Само доктор Дънкан не бе информирана за срещата.

— Да започнем с най-важното — поде Гулик. — Първо: корабът-майка и включването на двигателите. Ферел?

— Подготовката върви според програмата — докладва доктор Ферел. — В момента анализираме получената информация.

— Нещо по въпроса за страничните ефекти, от които се оплака доктор Дънкан?

— Там сме на тъмно. Тя беше единственият пострадал. А също и единствената жена.

— Какво? — погледна го Гулик.

— Може би вълновият ефект въздейства по различен начин при жените.

— Това има ли някакво значение? — попита Гулик.

— Не, сър.

— Други възможни препятствия?

— Не, сър.

Гулик продължи нататък.

— Второ: този „изтребител фу“. Адмирал Кокли?

— Три наши кораба приближават мястото, където обектът се е потопил. Единият е „Гълъб“, специализиран в спасяване на потопени подводници. На борда си пренася малка подводница, която ще се спусне в дълбочина, веднага щом се озове на мястото.

— Време за пристигането в района?

— До шест часа. Изваждането на обекта ще стане в границите на следващите двадесет и четири часа. Ако го открият… — добави Кокли.

— Какво искате да кажете с това „ако го открият“?

— Генерале, става въпрос за съвсем малък обект. Изчезнал е под повърхността на океана и сега никой не може да каже със сигурност къде е.

— Искам да ми го намерите — нареди Гулик.

— Да, сър.

— Сър… — вдигна ръка Куин.

— Какво?