— Още една неизвестна величина — въздъхна Търкот.
— Когато откриха кораба-майка — зае се да обяснява фон Сеект, — намериха на същото място и плочици със знаци, които наричаме стари руни. Така и не успяхме да разчетем надписите, но изглежда този Нейбингър накрая се е справил. Единственият проблем е, че трябва да се доберем до плочиците и да ги покажем на професора.
— Не желая да се връщам в Зона 51 — заяви Търкот. — Гулик няма да ни прости, паднем ли му веднъж в ръчичките. Едва ли още дълго ще им се изплъзваме.
— Плочиците не са там — обясни фон Сеект. — Държат ги в Дълси, Ню Мексико. Затова настоявах да тръгнем за Дълси.
Търкот се отпусна във фотьойла и притисна с пръсти слепоочията си.
— Значи и вие като Кели сте на мнение, че трябва да тръгнем за Дълси. Предполагам, че базата, или каквото е там, също е дълбоко законспирирана. И какво предлагате — влизаме просто ей така, спасяваме репортера Джони Симънс, отмъкваме плочките и дим да ни няма?
— Ще използваме силата на вестниците — произнесе фон Сеект. — Това е ваша работа — добави той към Кели.
— О, значи вече съм наета?
— По-скоро сте доброволка като мен — засмя се Търкот. — Майка ви никога ли не ви е предупреждавала да не качвате непознати на стоп?
— Никой от нас тримата няма избор — заяви мрачно фон Сеект. — Или ще разкажем на обществото какво смятат да извършат след четири дни в Зоната, или всички ще умрем.
— Не съм сигурен, че вярвам в опасността от този кораб-майка — подхвърли Търкот.
Фон Сеект размаха под носа му смачканата бележка.
— Това потвърждава моите подозрения!
Търкот погледна Кели и в отговор тя ококори очи. Дали старецът не беше изкуфял? Единственото, което противоречеше на това, бе опитът на Круз да го премахне. Последното означаваше, че някой сериозно се бои от знанията му. Разбира се, може би смятаха да го убият, тъкмо защото е изкуфял, но Търкот реши да запази това предположение за себе си. Не се чувстваше на твърда земя, номерът, който му бяха дали, не отговаряше и изглежда бе изоставен на произвола на съдбата също както и другите двама в стаята.
Фон Сеект му бе разказал за посещението на Дънкан в Куба. Не знаеше как да го оценява. Опитът му подсказваше, че не бива да взема прибързани решения, щом не разполага с достатъчно информация — нещо, с което можеше да се сдобие в Дълси.
— Е, добре — склони той. — Събирайте багажа и да потегляме.
На по-малко от двеста километра от източния бряг на Маями островите, които образуват архипелага Бимини, са разпръснати из океана като малки зелени точки. Именно сред разпенените вълни край тези острови бяха открити масивни каменни блокове, подхранващи предположенията, че някога тук се е намирал изчезналият континент Атлантида.
Питър Нейбингър не разполагаше с време, за да се гмурка и да разглежда споменатите блокове. Освен това вече ги бе виждал на снимки. Идваше, за да се срещне с жената, направила тези снимки и останала тук, за да посвети живота си на изследването на каменните блокове.
Докато вървеше по прашното шосе от летището към къщата, където живееше Слейтър, Нейбингър си припомни предишния и единствен път когато се бе срещал с нея. Беше на археологическата конференция в Чарлстън, Южна Каролина. Слейтър бе излязла с доклад за скритите в плитките води на залива край нейния остров каменни грамади. Докладът не беше посрещнат добре. Не заради някакви сериозни научни пропуски, а заради заключенията, които си бе позволила да направи, в разрез с модерните тенденции и с общоприетите схващания в археологията.
Това, което тогава прикова вниманието на Нейбингър, бяха диапозитивите със старорунически надписи, открити върху някои от блоковете. Веднага поиска копия от диапозитивите и впоследствие надписите наистина му помогнаха в разшифроването на този забравен език. Ала именно хладният прием на нейния доклад го бе убедил да не излага откритията си пред научната общественост.
Нейбингър отри потта от челото си и нагласи изместената раница. На конференцията Слейтър не изглеждаше особено обезпокоена от атаките на колегите си. Посрещна ги с усмивка, събра си багажа и се върна на своя остров, за да продължи изследванията. Беше им казала, каквото искаше да каже, а останалото си беше тяхна работа. Щеше ди се придържа към теорията си, докато някой не създаде по- добра. Нейбингър остана впечатлен от самоувереното й поведение. Но, разбира се, тя нямаше борд на директорите или цял куп началници, които да й надничат през рамото и да я държат отговорна, ако надхвърли бюджета. Затова можеше да си позволи да бъде свободна.
Той погледна визитката, която тя му бе дала на конференцията — имаше фотокопие на миниатюрна карта и стрелка, сочеща месторазположението на къщата й. Остави му картичката заедно с копията от диапозитивите. „Улиците на острова нямат имена — обясни му тогава. — Ако не знаете къде отивате, никога няма да стигнете целта. Но не се безпокойте, разстоянието от летището или от пристанището до нас е кратко.“
Нейбингър забеляза кичур бели коси над зелената ограда, заобикаляща невисока дървена къща. Жената зад оградата се извърна и той разпозна в нея Слейтър. Тя засенчи очите си с ръка и го проследи с поглед, докато я приближаваше. Слейтър беше към шестдесетгодишна, изглежда археологията бе късната любов на живота й. Беше се пенсионирала след сравнително успешна кариера на юрисконсулт към компания за минерални проучвания — очевидно това й даваше възможност да се отдаде на научни изследвания.
— Добър ден, млади човече — посрещна го тя, когато пое по алеята към нейната къща.
— Госпожо Слейтър, аз съм…
— Питър Нейбингър от Бруклинския музей — довърши тя. — Може да остарявам и някои от зъбите ми вече да се клатят, но все още не съм почнала да забравям. Да не сте сбъркали пътя за Нил? Доколкото си спомням, това беше районът на вашите научни изследвания.
— Пристигам направо от Кайро, със самолета през Маями — обясни Нейбингър.
— Чай с лед? — предложи Слейтър и го покани с ръка да влязат в къщата.
— Благодаря.
Вътре беше прохладно, макар и оскъдна, мебелировката беше елегантна и навсякъде бяха разхвърляни книги и списания. Слейтър вдигна куп пресни издания от фотьойла.
— Заповядайте.
Нейбингър се настани и прие с благодарност чашата, която му поднесе. Слейтър седна на пода и се облегна на облепената с най-различни снимки дървена стена.
— Е, какво ви води насам, господин Египет? Да не ви трябват още снимки на нашите забележителности?
— Мислех си за доклада, който представихте миналата година в Чарлстън — поде Нейбингър, без да знае откъде да започне.
— По-точно — преди единадесет месеца и шест дни — поправи го тя. — Надявам се умът ви да действа по-чевръсто, инак ще прекараме целия ден в приказки. Господин Нейбингър, зная, че не сте пристигнали тук, за да ми изразите възхищението си. А и аз не съм вашият професор от университета. Можете да задавате всякакви въпроси, дори такива, които ви се струват глупави. Самата аз неведнъж през дългия си живот съм задавала тъпи въпроси и ще ви призная, че не съжалявам за нито един от тях. Затова пък ме е яд за всеки път, когато съм си държала устата затворена.
Нейбингър кимна.
— Познат ли ви е нацисткият култ към Туле?
Слейтър си сложи бавно очилата.
— Да. — Тя се замисли. — Знаете ли, че преди около десетина години сред медицинската общност избухна страхотен спор дали да се използва определена историческа информация за изследването на хипотермията? — Тя не изчака отговора. — Информация, прилежно събрана и документирана от нацистките
