път.
— Та казваш, базата е зад тази планина? — обърна се той към фон Сеект, след като навлязоха в отклонението и спряха.
— Да, макар да беше нощ и то преди петдесет години. Тогава тук почти нямаше постройки. Само някакво селце.
Търкот погледна на север.
— Така. Имаме два часа до залез слънце. Да се поогледаме, докато е светло.
Той махна с ръка назад към пътя и Кели подкара бавно. Минаха покрай училището и свиха към планината. След около петстотин метра пътят започна бавно да се изкачва по склона. Там извиваше и поемаше обратно. Имаше няколко пресечки, но само едно отклонение, което сочеше на северозапад. Кели зави по него, отново доближиха планината и тогава зърнаха надпис, че по-нататък се намира индианският резерват „Джикарила апачи“. Отсреща се зададе бял, раздрънкан форд с двама души отпред и се размина с тях сред облаци от прах. Търкот се обърна и проследи внимателно колата.
— Правителствени номера — отбеляза той.
— Аха — кимна Кели.
— Може да са от базата.
— Не бих искала да пукам мехурите на твоите надежди — отвърна ехидно Кели, — но из тези места подобни номера се срещат често. Намираме се на федерална територия, тоест в юрисдикцията на Службата за управление на индианските резервати, която също е правителствена организация.
— Но може и да са от базата — заинати се Търкот.
— Какъв оптимизъм — въздъхна Кели. — Но ми харесва.
— Спри там — посочи Търкот.
Пътят се разделяше. Десният ръкав се спускаше в долина, а левият, павиран и очевидно по-добре поддържан, извиваше по склона на планината и се губеше нататък.
— Левият — произнесе уверено Търкот.
— Защо не десният? — попита Кели.
— Фон Сеект каза, че базата е зад планината. Нали? — той се извърна назад.
Германецът кимна.
— И аз мисля, че е левият.
— Освен това, пътят вляво е по-добре поддържан. Но най-вече ме убеждават онези светли линии, които се пресичат над него. Виждате ли ги?
— Да. От какво са?
— Това са лазерни лъчи, преминаващи през прашни частици. Те засичат колите по пътя и пращат сигнали. Два лъча, за да определят посоката, в която се движи превозното средство. Едва ли Службата за управление на индианските резервати може да си позволи нещо подобно, не смятате ли?
— Сега какво? — попита Кели.
— Според мен това място няма да е толкова добре охранявано, колкото беше Зоната — разсъждаваше полугласно Търкот. — След като лабораториите се намират под земята, целта е да се привлича колкото се може по-малко чуждо внимание. Едно малко предимство за нас. При подобни секретни съоръжения целта е не толкова да се пречи на проникването на възможни нарушители, колкото те да бъдат обезсърчени на по- ранен етап.
— Не разбирам — обади се Нейбингър.
— Спомнете си за телевизионните камери в банките — обясни Търкот. — Те имат същото предназначение. Внушават на потенциалните обирджии, че полицията ще разполага със снимките им и рано или късно ще ги задържи. Общ принцип за всички охранителни стратегии. Например, ако наистина искам да убия президента, сигурно ще успея да изпълня замисъла си. Истинският проблем е не убийството, а как да се измъкна след това.
— С което искаш да кажеш, че лесно ще проникнем в базата, но трудно ще излезем? — попита Кели.
— О, мисля, че и с излизането няма да е толкова трудно. Само дето ще знаят кой го е направил.
Кели сви рамене.
— Е, това не е проблем. Те и без това ни търсят. Върнем ли си Джони, веднага излизаме наяве. Само така можем да се справим.
— Вярно — съгласи се Търкот.
— Та на първоначалния въпрос — припомни Кели. — Сега какво?
— Връщаме се в града — заяви Търкот. — Нужен ни е билет за влизане. Попаднем ли вътре, аз ще се погрижа за Джони.
— И за плочиците с рунически надписи — припомни Нейбингър. — Нали Вернер каза, че ги държали в Дълси.
— Къде точно в града? — поинтересува се Кели, докато караха на юг.
— Нали знаеш, че ченгетата винаги се навъртат около местната закусвалня?
— Вярно.
— Да видим тогава къде мирише вкусно.
— След онази — посочи Търкот. Откакто бяха паркирали в тъмната уличка до паркинга, поне петнадесетина коли с яркозелени лепенки на предните стъкла бяха спрели за кратко. Търкот им обясни, че лепенките са зашифровани пропуски за влизане в защитени обекти.
— Ясно, шефе — Кели запали двигателя и подкара след камиончето, което зави по пътя към резервата. Намираха се на около половин километър от разклонението на пътя.
— Сега — нареди Търкот.
Кели включи дългите светлини и даде газ, докато се изравниха с камиона. Подкара успоредно и съвсем се доближи, като надуваше клаксона, а Търкот смъкна стъклото и размаха среден пръст към шофьора, който му отвърна с псувня.
Кели задмина другата кола, извъртя волана, тъкмо когато наближаваха разклонението и натисна спирачките. Камиончето закова зад тях, с насочени към пикапа светлини.
— Какъв ти е проблема бе, задник? — изкрещя якият шофьор, докато слизаше от кабината и крачеше към пикапа.
Търкот скочи от пасажерското място и го пресрещна на средата на пътя. Намираха се в осветената от фаровете зона.
— Какво искаш бе, идиот? — нареждаше шофьорът. — Засече ме, а сега…
Без да промълви нито дума, Търкот стреля от упор с парализиращия пистолет и другият се строполи върху камъните. Сложи му белезници и го отнесе в задната част на пикапа.
— Качвайте се в камиона — извика той на останалите.
Едва се побраха в тясната кабина. Междувременно Кели откара пикапа на стотина метра по другия път и го остави на затревения банкет.
— Ама че план — мърмореше тя, когато се върна. — Изобщо не вярвам на приказките ти, че лесно се влизало в подобни места.
— Моят командир в пехотата обичаше да казва, че е по-добре да имаш някакъв план, отколкото да се оставиш противникът да те направи на наденички.
— Не те разбирам.
— Е, и аз не го разбирах в началото. Но така и не посмях да му го кажа.
Този път Търкот седеше зад волана. Той огледа таблото, пъхна ръка под сенника и извади електронна карта, каквито раздаваха вместо ключове в хотелите. В ъгъла й бе оставено място за притежателя: „Спенсър“.
— Май вятърът задуха в гърба ни — промърмори доволно той и остави картата на седалката между краката си, където държеше и пистолета. — Лягайте всички. Наближаваме камерите.
Той превключи скоростите и камиончето профуча покрай лазерните сензори. Нямаше начин да се увери
