с очите си, но знаеше, че скрити инфрачервени камери са огледали предното стъкло, за да идентифицират залепения там пропуск. Надяваше се, че няма да срещне повече разклонения, които да затруднят избора на правилната посока.
От мрака изникна указателна табела, която предупреждаваше, че навлизат в охранявана зона, а отдолу със ситни букви се добавяха наказателните мерки, които предвижда кодексът при нарушение, както и всички конституционни права, от които щяха да бъдат лишени. На около четиристотин метра след знака стоманена бариера затваряше пътя. От лявата страна имаше машина, подобна на онези, монтирани на входовете на паркингите по летищата, които издаваха автоматично входни билети. Търкот спря и пъхна електронната карта в процепа. Бариерата се вдигна.
Продължиха още малко и тогава пътят се раздели. Търкот имаше не повече от няколко секунди, за да вземе решение. Отляво се издигаше планината. Вдясно бе долината. Сви наляво и почти веднага след това се озоваха в друга, по-малка долина. Пътят и тясната долина бяха покрити с маскировъчна мрежа, изпъната на метални скоби, които стърчаха от околните скали. Точно отпред, в подножието на планината, се виждаше широк около десетина метра отвор, прокопан право в скалистия склон. Вътрешността му бе озарена от мъждива, червеникава светлина.
Пазачът в стъклената будка от дясната страна на отвора ги погледна и им махна с досада да преминават. Веднага след него започваше просторен подземен паркинг и Търкот сви в тази посока. Местата в паркинга бяха разчертани и номерирани. Търкот продължи до далечния край и едва тогава спря. Всичко наоколо бе потопено в червеникава светлина. На паркинга имаше не повече от десетина коли. Останалите места бяха свободни, вероятно бяха предназначени за дневната смяна, която сега почиваше. Търкот отправи една беззвучна благодарствена молитва, задето бяха избрали подходящия момент.
— Да вървим — подкани той другите и се отправи с решителна крачка към двойната плъзгаща се врата на около пет-шест метра от мястото, където бяха паркирали.
— Води ни, безстрашни — засмя се Кели. Отзад се бяха подредили фон Сеект, облегнат на металния си бастун, и Нейбингър.
Търкот пъхна електронната карта в процепа на таблото до входа на асансьора. Вратите се плъзнаха безшумно встрани. Влязоха вътре и Търкот огледа бутоните. Един под друг вървяха надписите „ХП“, „Паркинг“, „4-3-2-1“.
— Предполагам, че „ХП“ е „Хеликоптерна площадка“. На кой етаж отиваме? — обърна се той към фон Сеект.
Старецът вдигна рамене.
— Последния път, когато идвах, тук имаше стълби.
— На най-долния — обади се Кели. — Колкото по-голяма е една тайна, толкова по-дълбоко я заравят.
— Много логично заключение — промърмори Търкот и натисна бутона за първия етаж. Кабината потегли рязко надолу, светлините вътре премигнаха и малко след това над вратата блесна индикаторът за втори етаж. Върху малкия екран от вътрешната страна на вратата се изписа съобщение:
„ДОСТЪПЪТ ДО ПЪРВИ ПОДЗЕМЕН ЕТАЖ Е ОГРАНИЧЕН САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕНИЯ ПЕРСОНАЛ. СВРЪХСЕКРЕТНО, КАТЕГОРИЯ К. НЕОБХОДИМ Е ДВОЕН ДОСТЪП. МОЛЯ ВЪВЕДЕТЕ СЪОТВЕТНИТЕ КЛЮЧОВЕ.“
Търкот огледа двете миниатюрни отвърстия — едното точно под екрана, а другото на отсрещната стена, на достатъчно разстояние, за да не могат ключовете да бъдат пъхнати от един и същи човек. Също както при пулта за изстрелване на балистични ракети.
— Опасявам се, че никой от нас, включително и злополучният господин Спенсър, не разполага с нужните ключове.
— Да опитаме на друго ниво — предложи Кели.
„ПОДЗЕМНО НИВО 2. САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕН ПЕРСОНАЛ. ИЗИСКВА СЕ ЧЕРВЕН ПРОПУСК.“
Този път на вратата имаше процеп. Търкот извади картата, която бе взел от камиончето на Спенсър. Беше оранжева на цвят.
— И тук господин Спенсър не е желан — отбеляза той, отстъпи крачка назад и смъкна раницата. — Но мисля, че бих могъл да се справя с тази досадна пречка. — Той извади малка черна кутия.
— Това пък какво е? — попита Кели.
— Нещо, което открих в пикапа. Там имаше цял куп полезни вещи.
Тънка пластмасова карта бе прикачена за кутията с няколко жици. Търкот я пъхна в процепа в посока, обратна на тази, която сочеше указателната стрелка.
— Сега ще разчете кода на вратата отзад напред, а после ще го възстанови в правилния ред. Неведнъж при провеждане на операции сме прибягвали до услугите на подобни устройства. — Той извади картата, постави я по правилния начин и двете врати се плъзнаха встрани.
Само на десетина стъпки навътре в коридора зад едно бюро седеше пазач.
— Ей! — извика той и скочи уплашено.
Търкот изпусна кутията и посегна към пистолета. Беше се заклещил в джоба му. След първия неуспешен опит се отказа и се втурна напред. Мъжът от охраната тъкмо бе измъкнал своя пистолет, когато Търкот скочи на бюрото и се хвърли отгоре му. Подметките на тежките му обувки удариха пазача в гърдите и той се претърколи през облегалката на стола. Докато се надигаше замаян, Търкот се озова зад него и го блъсна с юмрук в слепоочието. Пазачът се строполи в несвяст на пода.
Всички се събраха около компютъра на бюрото на пазача. На екрана имаше схема на стаите в подземието, с премигващи в зелено и червено надписи.
— Архиви — прочете Търкот. — Това е за вас — подхвърли той на Нейбингър и фон Сеект. Извади парализиращия пистолет и им го подаде. — Ако срещнете някого, използвайте това. Просто се прицелваш и дърпаш спусъка. Имате пет минути. След това се срещаме тук — независимо дали сте открили онова, което търсите.
Нейбингър се ориентира по схемата и посочи един от коридорите.
— Разбрано. Да вървим.
Фон Сеект закуцука след него.
— Мисля, че твоят приятел е на едно от тези две местенца — залепи Търкот пръст на екрана. Надписите бяха „ПРЕДВАРИТЕЛНО ЗАДЪРЖАНЕ“ и „БИОЛАБОРАТОРИЯ“.
— Биолаборатория — избра Кели.
Затичаха в посока противоположна на тази, в която бяха поели двамата учени. Коридорът беше съвсем пуст, а по вратите висяха медни табелки с имената на хората, които работеха тук през деня.
— Вляво — посочи Кели. В края на коридора имаше двойка люлеещи се врати. Спряха пред тях и Кели вдигна въпросително вежди, когато отвътре се дочу приглушено покашляне.
— Нападаме — прошепна Търкот.
— Нямаш кой знае колко разнообразен тактически репертоар — отвърна също с шепот Кели.
Търкот тласна вратата и пристъпи вътре.
Жена на средна възраст с бяла престилка се беше надвесила над издължен, правоъгълен, черен предмет. Косата закриваше лицето й и тя отметна един кичур, когато вдигна очи над очилата с тънки, телени рамки.
— Кои сте вие?
— Джони Симънс? — отвърна с въпрос Търкот.
— Какво? — подскочи жената и Търкот забеляза, че очите й се стрелнаха към черния предмет.
Той я заобиколи и погледна надолу. Черната кутия малко напомняше на ковчег. Отгоре имаше прозорче, през което жената бе наблюдавала какво става вътре.
— Какво е това? — попита той.
— Какви сте вие? — настояваше тя и се оглеждаше към вратата. — Какво търсите тук?
От тавана се спускаха цял сноп преплетени кабели и изчезваха в долния край на ковчега. Някои от тях
