— Ами да, накрая — успокои го фон Сеект. — Американците го отвориха. Държаха ме на едно място, недалеч от Вашингтон. Разпитваха ме, после сякаш ме забравиха. Един ден, след няколко седмици, в килията ми се появиха двама мъже. Единият с униформа на подполковник, а другият цивилен. Те ме отведоха на ново място — фон Сеект посочи на север, накъдето водеше пътят. — В Дълси.
— А сандъка? — почти подскочи Нейбингър.
— В сандъка имаше малко ядрено устройство — каза фон Сеект.
— О, по дяволите — изруга Търкот. — Сега вече я оплескахме.
Нейбингър бавно се отпусна назад.
— Заровено под Голямата пирамида в продължение на десет хиляди години — потвърди фон Сеект. — Разбира се, в началото можехме само да предполагаме какво е това. По онова време американците бяха едва в зората на своя Манхатънски проект, тъй че знанията ни се намираха на доста примитивно ниво. Десет години по-рано вероятно въобще нямаше да разберем какво е имало вътре… След това разглобихме бомбата. Много внимателно. Американците изглежда подозираха, че зная повече, отколкото казвам. В края на краищата, бяха ме открили край проклетото нещо. Истината беше, че колкото повече работех там, толкова повече научавах. Ще ви призная, че дори при съвременното ниво на технологиите, никой не е в състояние да конструира толкова малка и същевременно толкова мощна бомба. Всичко в нея беше удивително. Имаше някои части, чието предназначение и досега не разбирам. Но узнахме достатъчно, за да съумеем да построим наша бомба до края на войната.
— Значи бомбата от пирамидата е дело на същите тайнствени непознати, които са построили дисковете и кораба-майка? — попита Нейбингър. — Това поражда страшно много нови въпроси. Например кой е построил пирамидата и защо…
— Професоре — прекъсна го Търкот. — Всички тези въпроси могат да почакат. В момента по-важно е да се доберем по-бързо до Дълси. Там ще изчакаме да се стъмни, но преди това искам да поогледам. А вие може да продължите дискусията по пътя.
Докато фон Сеект и Нейбингър се прехвърляха отзад, Кели потупа Търкот по рамото и се наведе към ухото му.
— Виждал ли си този кораб-майка, дето му е взел страха на фон Сеект? — попита тя.
— Не. Видях само малките дискове. Защо?
— Защото разполагаме само с твърденията на фон Сеект, че съществува. Като знам на чия страна е бил през войната… Може би не ни казва всичко. За Бога, той е служил в СС!
— Има ли нещо конкретно, което да те кара да се съмняваш в разказа му за това, което става сега?
— Свикнала съм да подлагам на съмнение всичко, но всъщност искам да кажа, че ако корабът не съществува, останалото може да е пълна измислица. А дори и да съществува, пак може да е така.
— Измислица, но с каква цел?
— Ще ми се да знаех.
— Харесва ми как разсъждаваш — подсмихна се Търкот. — Малко е параноично, вярно… но ме кара да се чувствам психически уравновесен.
— При първа възможност ще ти разкажа историята на моя живот и тогава ще разбереш защо съм параноична.
— Генерале — доктор Слейдън склони почтително глава към Гулик, сетне огледа останалите присъстващи в залата. — Дами и господа.
Слейдън бе възрастен, плешив мъж със сбръчкано лице. Главна отличителна черта бяха снежнобелите му вежди, които изглеждаха странно под голия лъскав череп.
Генерал Гулик винаги бе смятал присъствието му в „Меджик-12“ за безполезно, но неочакваната поява на Дънкан го бе накарала да търси всевъзможни начини, за да спечели време. Една подобна възможност сега бе психологът.
— Съществуват многобройни филми и книги — поде Слейдън, — в полето на научната фантастика, посветени на реакцията на жителите на Земята при посещение на извънземни. Малко известен факт е, че вече няколко държави разполагат с научни екипи, които от десетилетия изследват възможните реакции при евентуална среща с извънземни форми на живот. Под прикритието на проекта „Синя книга“ подобни групи от учени и военни специалисти бяха създадени и у нас, с цел да изработят съответстващ за подобен случай план за действие. Всички тези групи бяха обединени под крилото на АСОН — Агенцията за свръхмодерни отбранителни научни изследвания. Проблемът, който ни бе поставен за решаване, първоначално имаше чисто теоретичен характер. — Слейдън се засмя. — Разбира се, тогава никой от нас не знаеше за съществуването на тези открития. Изследвахме поведенческите реакции на големи групи от хора: как жителите на Земята биха реагирали при поява на извънземни. Възможността да се осъществяват максимално близки до реалната ситуация експерименти почти се равняваше на нула. Не е тайна, че единствената достоверна информация, подлежаща на анализ, бе обществената реакция на радиопиесата от Орсън Уелс „Война на световете“ през 1938 г. Ще ви припомня, че основната реакция тогава се е свеждала до масова истерия и страх. Както показва тази таблица…
Докато Слейдън навлизаше в своето любимо амплоа, генерал Гулик съсредоточи вниманието си върху компютърния екран, вграден в бюрото пред него. Повечето от присъстващите вече се досещаха, че целта на Слейдън е да отвлича вниманието на доктор Дънкан.
Нямаше никакви новини от „Линкълн“ относно „фу“-тата, нито за фон Сеект и останалите бегълци. Гулик неохотно се заслуша отново в доклада.
— За нещастие, никой не беше обмислял сериозно възможността срещата ни с извънземна цивилизация да стане под формата на откриването на дисковете и кораба-майка — един вид чрез археологически доказателства за наличието на извънземна форма на живот. Немалко учени са посветили значителна част от съзнателния си живот да пропагандират идеята, че едни или други артефакти от древността носят белези от посещаване на планетата ни отвън, ала дисковете и корабът са първите недвусмислени доказателства за това. Те са феномен, който ни изправя пред няколко сериозни предизвикателства, но и разкрива големи възможности.
Слейдън изглеждаше като вдъхновен пропагандатор изцяло погълнат от желанието да завладее аудиторията си и най-вече доктор Дънкан.
— Виждате ли, една от малкото константни величини в теорията за контакта бе, че той ще бъде осъществен по инициатива на извънземните. Сиреч, че пришълците ще дойдат при нас. Или че доказателствата за посещаването на нашата планета в миналото от представители на извънземни цивилизации ще залеят един ден и съвършено стихийно медиите. Тук, в Зона 51, ние държим тази стихия под контрол. Разполагаме с неоспорими доказателства и те ще станат достояние на обществеността само и единствено по наша инициатива. И тъкмо понеже държим здраво стихията, имаме възможността да подготвим обществото и себе си за момента на разкритието.
Слейдън хвърли тържествуващ поглед на Дънкан.
— Може би сте забелязали, че през последните няколко години зачестиха статиите, посветени на Зона 51. Подобни сензационни разкрития не се пораждат във вакуум. По такъв начин предприехме първите стъпки, за да може обществеността да възприеме по-безболезнено онова, с което се занимаваме тук. Противоположно на твърденията на пресата, охраната на обекта не е инструктирана да прогонва нежеланите нахалници, а да им позволява да виждат онова, което ние искаме да видят. Лесно бихме могли да блокираме всички възможности за достъп около Езерото на конярите. Вместо това оставихме празнини в нашата система за сигурност на точно определени места, от които да се наблюдават и дори фотографират определени обекти. Разполагаме и с наши агенти за дезинформация. Типичен случай е човек на име Стив Джарвис, който твърди, че е работил години наред тук, в Зона 51. Джарвис е наш човек, който разпространява информация сред хората от пресата. Част от тази информация е вярна, друга — фалшива. Целта и на двете е да подготвя хората отвън, за да посрещнат без страх истината. Преди няколко години направихме един малък тест, когато колегите от ВВС извадиха на показ прословутия Ф-117 „Стелт“. Макар че тогава нямаше никакви неотложни политически или други причини, дори военните се възпротивиха яростно на подобна идея. Целта на операцията всъщност бе да се провери как ще реагират обществото и медиите
