— Искам да знам накъде са тръгнали. Трябва да им попречим да се свържат с пресата. Предупреди и господина от ЦРУ. Надушат ли, че фон Сеект се е показал някъде, да пращат там незабавно хората от „Найтскейп“. Онези от Феникс да не мърдат. Вдигни под тревога Тъксън и Аризона. Едва ли ще смеят да се навъртат край летищата. Колкото по-дълго ги няма, толкова по-голям трябва да е кръгът на издирване.
— Има още нещо, сър — скочи с главата напред Куин.
— Да чуя.
— От „Ейбрахъм Линкълн“ съобщиха, че засега няма и следа от диска. Претърсили са океанското дъно в радиус от двадесет километра около мястото, където изчезна първият неидентифициран обект. Спуснали са и миниподводница, която…
— Да стоят там и да тършуват — нареди Гулик.
— Разбрано, сър. — Куин хлопна капака на лаптопа, сетне го отвори, въздъхна и добави. — А-а, сър…
— Какво?
— Сър, мой дълг е да… — Куин сплете отчаяно пръсти, усещайки, че дланите му са плувнали в пот. Отдавна искаше да попита нещо. Той въздъхна и продължи с малко по-твърд глас. — Сър, тази мисия пое в посока, която не разбирам. Работата ни беше да разработваме машините на извънземните. Не виждам какво общо имат тук „Найтскейп“ и…
Генерал Гулик стовари юмрук върху лаптопа.
— Майор Куин!
— Да, сър?
Гулик се изправи.
— Отивам да закуся и после ще присъствам на заседанието. Искам да предадете съобщение на всички, които работят за нас. — Той се надвеси над Куин и продължи, като изговаряше бавно думите. — Остават само три проклети дни, преди да вдигнем кораба-майка. Уморих се да ми съобщават за провали, грешки и прецаквания. Искам отговори и резултати. Посветих целия си живот и кариерата си на този проект. Няма да позволя да бъде унищожен заради нечия некомпетентност. Не желая да ми се задават въпроси. Никой няма право да ми задава въпроси. Ясно ли е?
— Да, сър.
23.
— Ще остана тук — заяви Нейбингър. Бяха спрели на една отбивка на шосе 60 върху Натанското плато. От северозапад полъхваше свеж ветрец и нахлуваше през широката странична врата, която бяха оставили отворена. Търкот правеше кафе на микровълновата печка в пикапа.
— Не можем да ти позволим — рече Търкот.
— Това е свободна страна! — възропта Нейбингър. — Мога да правя каквото си искам. Нямам никакво намерение да се сражавам с когото и да било.
— Ние също — отвърна Кели. — Но никой не ни пита. Пък и никой от нас не знае цялата истина.
— Интересуваха ме само някои отговори — оплакваше се на глас Нейбингър.
— Ще ги получиш — присмя се Кели. — Само че ще трябва да останеш с нас. — Нейбингър също като нея бе движен от любопитство и затова досега не бе изразявал недоволство заради отвличането. За хора от този тип научният интерес винаги стоеше над личната безопасност.
— Всичко това е направо невероятно — мърмореше Нейбингър. Той погледна към фон Сеект. — Значи вие смятате, че съобщението се отнася за кораба-майка?
Фон Сеект кимна.
— Мисля, че е предупреждение и означава, че не бива да летим с кораба. Под „колесница“ вероятно подразбират тъкмо него, а изразите „никога отново“ и „гибел за всички живи същества“ ме навеждат на много сериозни опасения.
— Ако е истина, това би означавало, че нашите далечни предци са познавали пришълците, оставили тези странни летателни съдове. Което може да обясни откъде произхождат общите черти между различните митологии и археологичните находки.
— Я спрете за малко — намеси се Кели. — Ако надписите в Голямата пирамида се отнасят за кораба- майка, значи някога — в онези древни времена — той е летял над Земята.
— Разбира се, че някога е летял — каза фон Сеект. — Въпросът е: „Защо са го спрели да лети?“ В какво се крие заплахата?
— Точно в момента имам по-добър въпрос — Търкот се изправи и подаде чаша с кафе на фон Сеект. — Докато летяхме със самолета от Зоната, ти ми каза, че си бил нает от правителството на САЩ през Втората световна война. Професор Нейбингър от своя страна спомена, че си бил в групата на нацистите, проникнала в пирамидата. Бих искал да чуя някакво обяснение. И то веднага.
— Подкрепям — кимна Кели.
— Не мисля, че… — фон Сеект млъкна, когато Нейбингър бръкна в раницата си и извади отвътре потъмняла кама.
— Получих го от египтянина, който ни придружаваше във вътрешността на пирамидата — обясни Нейбингър.
Фон Сеект взе камата, огледа я навъсено и я остави на масичката. Сетне обгърна с жилестите си пръсти димящата чашка, вдигна поглед към безлюдните простори на резервата и заговори с равен глас:
— Родил съм се във Фрайбург, през 1918 г. Това е едно градче в Югозападна Германия, недалеч от границата с Франция. Израснах в тежки за моята страна години. През двадесетте всички бяха бедни и недоволни заради поражението, което претърпяхме във войната. Известно ли ви е, че в края на Първата световна война нито един чужд войник не бе стъпвал на наша територия? В деня, когато подписвахме капитулацията, все още държахме част от Франция.
— Спести ни уроците по история — обади се Търкот, докато разглеждаше дръжката на камата. — Минавали сме ги в училище.
— Сами си го изпросихте… Та както казах, през двадесетте всички в Германия бяха бедни и недоволни. А през тридесетте хората вече пощуряваха от беднотия и недоволство. Следвах физика в университета в Мюнхен, когато падна Чехословакия. Тогава бях млад и притежавах егоистичния, късоглед възглед за живота, тъй характерен за хората от тази възраст. Смятах, че е по-важно да си взема изпитите и да получа научна степен, отколкото онова, което ставаше в света около мен. Докато учех в университета, нямах представа, че съм под наблюдение. Но в СС имаше и такъв отдел, който да се занимава с научния потенциал на страната. Командирът на отдела докладваше направо на Химлер. Бяха съставили списък от учени и инженери, които могат да бъдат полезни на партията, и името ми фигурираше вътре. Едва през лятото на 1941 г. ме потърсиха. Казаха ми, че имали специална задача и са нуждаели от помощта ми. — Той отмести поглед от пейзажа навън и огледа насядалите около него. — Може би едничкото предимство на това да си стар и обречен е, че можеш да казваш истината, без да се стесняваш от това. Няма да претендирам, като някои мои колеги, че съм бил принуден да служа против волята си. Германия беше моя родина и тогава бяхме във война. Направих каквото сметнах за мой дълг и без капчица принуда. Сега е моментът да ме попитате: „А какво ще кажеш тогава за лагерите?“ — Фон Сеект сви рамене. — В началото не знаех за съществуването им. После, когато научих, просто не ме интересуваше. Имаше разни слухове, но кой го беше грижа? Бях вглъбен в работата си — тогава вече работех в Пеенемюнде22. Разработвахме проект за ракетни оръжия. Не бях в основната група, а в една по-малка, където се занимавахме с някои по-далечни приложения. В действителност, намирахме се в зората на атомните оръжия. Но всичко това го пише във вашите секретни документи. Проблемът беше, че работата ни все още се намираше на теоретичен стадий, а командването беше започнало да губи търпение. Германия водеше война на два фронта и подобно оръжие можеше да приключи тази война в скъсени срокове. Трябваха ни конкретни оръжия, а не теории.
— Значи си работил в Пеенемюнде? — прекъсна го Кели. В гласа й се долавяше стоманена нотка.
