бръкна под ревера на якето си. Извади пистолета, провери пълнителя и зареди един куршум в цевта.
— Какъв е планът? — попита Кели.
— Чела ли си книгата „Ангели убийци“?
— Не беше ли за битката при Гетисбърг?21
Търкот не откъсваше поглед от цепнатината.
— Много добре. Помниш ли какво направи Чембърлейн от 20-ти Мейнски, когато попадна в края на левия фланг на юнионистите, с привършващи муниции, изложен на постоянни атаки от страна на Конфедерацията?
— Даде сигнал за настъпление — рече пресипнало Кели.
— Правилно.
— Значи ние ще атакуваме?
Търкот се засмя.
— Точно в момента, когато и те започнат. Ще бъдат самоуверени и ще смятат, че инициативата е у тях. Много е важно да се уцели моментът.
— Уф, наду ми главата — промърмори майорът на човека, седнал до него в пикапа. Той протегна ръка и включи отново предавателя. — Разбрано, сър. Нещо друго?
— Внимавайте да не прецакате работата — проехтя гласът на генерал Гулик, който не можеше да бъде сбъркан с друг, дори след като машината бе закодирала и сетне разкодирала сигнала. — Край на разговора.
Майорът сгъна микрофона и го закачи на покрива, после огледа останалите мъже в купето.
— Ще чакаме, докато дойде и последната цел. Сетне влизаме в апартамента. Трябват ни живи — всичките.
— Но това ще е чак утре през деня — възрази някой отзад.
— Зная — рече майорът с тон, който сочеше, че този въпрос не подлежи на обсъждане. — Трябва да предупредим местните да не ни се пречкат. И помнете — никакви убити. Пистолетите да със на зашеметяващ заряд.
— Ами Търкот? Той е опасен.
— Търкот ще е първият, след като влезем в стаята. Останалите са лесна плячка.
Въпреки изнурителната нощ в самолета и после на летището в Далас, професор Нейбингър се чувстваше странно бодър и възбуден, когато таксито зави по улицата, на която трябваше да е адресът. Небето на изток тъкмо бе порозовяло.
Нейбингър изчака да му подадат багажа, плати, пъхна под мишница кожената папка със снимките и се огледа, търсейки номера на апартамента. Той почука на вратата и зачака.
Вратата се открехна, но никой не се показа.
— Ей? — викна тихичко Нейбингър.
— Влизайте — чу се женски глас от тъмната стая.
Нейбингър едва пристъпи прага и нечия здрава ръка го сграбчи за яката и го издърпа безцеремонно вътре. Вратата се затръшна зад гърба му.
— Какво става…
— Тихо — прошепна Търкот. — След секунди ще ни нападнат. Върви с нея. — Той държеше в ръката си една от заслепяващите гранати, която бе взел преди мисията на „Найтскейп“. Изтегли предпазителя, притисна се до вратата и се ослуша.
Кели хвана Нейбингър за ръката и го отведе в далечния край на стаята, където се беше свил фон Сеект. Пъхна му парче тъмен плат, което бе откъснала от пердето.
— Дръжте го пред очите си.
— За какво?
— Не питайте сега!
Вратата експлодира под удара на късия метален таран и вътре нахлуха няколко тъмни фигури, които се озъртаха. Посрещна ги приглушен взрив и ярко блесване, което почти мигновено ги заслепи.
Търкот изпусна парчето плат, с което закриваше очите си, пристъпи между четиримата нападатели и ръцете му заработиха, нанасяйки точни, отсечени удари. Само след секунда двама от тях вече бяха проснати в безсъзнание на пода. Той изтръгна пистолета от ръцете на един от падналите и довърши без усилие останалите, докато те все още се мъчеха да преодолеят заслепяването.
— Да изчезваме! — викна Търкот.
Кели сграбчи Нейбингър и всички се втурнаха към вратата.
— Излизат! — викна наблюдателят от предната седалка, докато майорът си сваляше слушалките, оглушен от трясъка на гранатата в апартамента отсреща.
Двамата изскочиха от пикапа, вдигнали пред себе си оръжията.
Търкот замръзна, а другите трима се скупчиха зад него. Онези отсреща държаха цевите насочени право в гърдите му, сякаш не забелязваха останалите.
— Да не си мръднал! — извика единият от тях.
— И какво ще направите? Ще ме застреляте? Едва ли — наредено ви е да ни заловите живи. — Той пристъпи напред и скри пистолета зад себе си. — Какъв смисъл да ни убивате?
— Стой, където си. — Мъжът опря приклада на автомата в рамото си.
— Генерал Гулик направо ще побеснее, ако пристъпите заповедите му.
— Може и да побеснее, но ти ще си мъртъв. Проклет да съм, ако не…
Търкот вдигна светкавично пистолета и стреля право в лицето на майора. В същия миг другият също се строполи. Търкот погледна през рамо. Кели тъкмо сваляше втория зашеметяващ пистолет, който бе вдигнала пътем.
— Можеше да не чакаш толкова — рече укоризнено той.
— Разговорът ви ми се стори интересен. Като наперени герои в екшън… — Тя се обърна и помогна на фон Сеект да се качи отзад в пикапа.
— Ти ще караш — нареди й Търкот. — Искам да се позанимая с играчките в каросерията.
— Следваща спирка Дълси — обяви Кели, включи на скорост и подкара, гумите пронизително изскърцаха.
— Сър, командирът на групата от Аризона докладва, че са изгубили целите. — Куин внимаваше да не откъсва поглед от екрана.
Три часа сън изглежда бяха напълно достатъчни на генерала да си възвърне предишната жизненост. Беше облякъл току-що изгладена униформа и колосаната яка на ризата се впи в шията му, когато извъртя рязко глава.
— Изгубили са ги?
— Професор Нейбингър се появил пред апартамента и групата от „Найтскейп“ излязла от прикритие, за да ги залови всичките. Изглежда обаче Търкот го е очаквал. Използвал е заслепяваща граната, за да дезориентира щурмовата група. След това взел един от пистолетите със зашеметяващ заряд и обезвредил останалите членове. Избягали са с пикапа на групата.
— Значи са взели пикапа? Не можем ли да го проследим?
— Не, сър — отвърна Куин, като проклинаше лошия си късмет. Денят започваше зле.
— Искаш да кажеш, че не разполагаме с проследяващи устройства на нашите машини?
— Да, сър.
— И защо? — Гулик вдигна ръка. — Остави. Ще се занимаем с това по-късно. Прати съобщение на полицията да ни информират, ако го засекат някъде. Но да не предприемат нищо повече. Дай им описанието на пикапа и пътниците.
Той премести поглед към големия стенен екран. В момента се виждаше картата на САЩ.
