Зона 51: Началото

— Да.

— И твърдиш, че не си знаел нищо за лагерите?

Фон Сеект предпочете да не отговори.

— Я не ни баламосвай — ядоса се Кели. — А какво ще кажеш за концентрационния лагер „Дора“?

Вятърът отвън ставаше все по-хладен.

— Каква е тази „Дора“? — попита Търкот.

— Лагер, доставял работници за Пеенемюнде — обясни Кели. — Отнасяли са се с тях като с животни. Когато най-сетне дошли американците, открили вътре шест хиляди трупа. Оцелелите не били в кой знае колко по-добро състояние. И те са работили за такива като него — добави тя, като вдигна брадичка към фон Сеект. — Баща ми е бил сред хората, посетили в началото „Дора“. Изпратили го там да узнае какво е станало с шпионите, които сме прехвърляли по време на войната, за да саботират продукцията на Фау-2 в Пеенемюнде. Той ми разказваше, че нашите агенти — от разузнаването — направо водели битки със зъби и нокти с Комитета за издирване на военно-престъпници, докато се надпреварвали кой да докопа нацистките учени. Казваше, че всички, дори най-лошите, били измъкнати изпод носа на правосъдието и никой не разбрал после какво е станало с тях. Хората от разузнаването се отнасяли с нацистките учени по-добре, отколкото с нещастниците от лагерите, заради ценните им познания. Мръсна игра, а?

Кели спря да си поеме дъх и тогава фон Сеект се намеси.

— Сега зная какво е ставало в „Дора“. Но тогава нямах представа. Напуснах Пеенемюнде през пролетта на 1942. Това беше преди… преди да стане толкова лошо. — Той вдигна ръка, давайки знак на Кели да изчака. — Често през всичките тези години си задавах въпроса: „Какво би направил, ако не те бяха преместили? Ако беше останал там?“ — Той огледа и тримата. — Ще ми се да вярвам, че бих постъпил различно от моите колеги. Но вече ви казах, че ще говоря като обречен, на когото не му се свиди истината. Като човек, който иска да си отиде в мир със съвестта си и с Господа. А честният отговор е, че не бих направил нищо. Нямаше да посмея да се опълча срещу злото. Зная го със сигурност, защото не посмях да го направя и в тази страна, след като видях какво става в Зона 51. И след като чух слуховете за Дълси. — Фон Сеект удари с длан по масичката. — Но сега искам да се боря за моя мир и да умра като честен човек. Ето защо съм тук.

— Всички се борим за свой собствен мир — подметна Търкот. — Но извинявай, че те прекъснах. Та значи, напуснал си Пеенемюнде през пролетта на 1942 г.?

Фон Сеект кимна.

— През пролетта. Спомням си го добре. Беше последната ми пролет в Германия. Дойде секционният ръководител и ми съобщи, че ще ме преместят. Бях най-младият член на секцията и вероятно са решили, че ще се справят без мен. Затова ме бяха избрали. Когато попитах къде отивам и какво ще правя, той се засмя и рече, че отивам там, където ме праща Черния йезуит… Така наричаха Химлер — Черния йезуит. — Той направи пауза, затворил очи. — В известен смисъл СС беше като религиозен орден. Имаха собствени церемонии, обреди и клетви. Например, на въпроса на някой СС офицер защо трябва да се подчинявам безпрекословно на всички заповеди, трябваше да отговарям: „Заради вътрешните си убеждения, за вярата ми в Германия, Фюрера, Каузата и СС“. Това беше нашият катехизис… Често се говореха странни приказки за Химлер и хората от неговото обкръжение. Затова, че вярвали в неща, в които никой не вярвал. Знаете ли, че през зимата на 1941 г. нашите войници били изпратени да се бият в Русия без необходимата зимна екипировка? Не защото не разполагахме с такава — складовете в Германия бяха натъпкани с топли дрехи, а тъй като някакъв гадател предсказал на Хитлер, че зимата ще е мека и той му повярвал. А излезе една от най-студените и сурови зими, в която загинаха десетки хиляди наши войници — заради едно глупаво предсказание. Сигурно по тази причина колегите ми от секцията са сметнали, че става въпрос за някоя подобна глупост, та бяха пратили мен. Но не беше така с момчетата, които бяха назначени да участват в операцията. Те разполагаха с информация, която криеха дори от мен. Нямаше обаче никакво съмнение, че ни предстои сериозно дело. — Фон Сеект се засмя. — Аз самият станах сериозен, когато узнах накъде се отправяме — към Кайро, в тила на врага! Казаха ми само, че ще търсим нещо, което било радиоактивно… Взехме влака до Южна Италия. От там ни прехвърлиха с подводница през Средиземно море до Тобрук, където ни снабдиха с камиони и местни водачи. Осма британска армия отстъпваше в безредие и не беше особено трудно да се промъкнем през фронтовата линия до Кайро. Командването пое майор Клайн. Не споделяше нищо с нас. Стигнахме западния бряг на река Нил и тогава видях накъде сме се отправили — към Голямата пирамида. Бях страшно объркан, докато пълзях с детектора из тесните тунели на пирамидата в непрогледния мрак. Какво търсехме тук? Слязохме долу, а Клайн се допитваше до някакъв непознат, който носеше карта. Човекът ни посочи една стена и Клайн ни нареди да я срутим. Влязохме през отвора в друг тунел, който се спускаше надолу. Пробихме още две степи, докато стигнем подземната галерия.

— Долната галерия — въздъхна Нейбингър. — Където открих надписа.

— Където си открил надписа — повтори като ехо фон Сеект.

— Какво всъщност намерихте в галерията? — попитай Нейбингър.

— Слязохме долу и пробихме последната стена, която закриваше галерията. Вътре имаше саркофаг — непокътнат. Клайн ми даде знак да включа детектора. Направих го и бях изненадан от високото ниво на радиацията в галерията, макар и да нямаше пряка опасност за човешкия организъм. Беше далеч по-високо от обичайния радиационен фон. Клайн не се подвоуми, грабна един лост и повдигна похлупака… Бях потресен, когато надзърнах над рамото му. Вътре лежеше черно метално сандъче. Стените му бяха идеално полирани и съдейки по фината изработка, не беше дело на древните египтяни. Но по какъв начин бе попаднало там? Ето какво се питах. Нямах много време за размисъл. Клайн ми нареди да взема сандъчето и да го прибера в раницата. Оказа се доста тежичко, но в онези дни аз бях със здрава физика. Излязохме от пирамидата по пътя, по който бяхме дошли. Метнахме се по камионите. И отпрашихме, преди някой да ни е забелязал. Казахме на двамата араби-водачи да ни отведат на запад. Е, на третата нощ ни отведоха… право в една засада — той сви рамене. — Не зная дали беше нарочно. Такива са арабите — винаги работят за онзи, който им плаща повече. А най-често и за двете страни едновременно. Но това сега едва ли има значение. Предният камион бе улучен от един британски танк. Няколко картечни откоса разкъсаха платнището и на нашия. Хвърлих се на пода до сандъка. Такава ми беше задачата — на всяка цена да го опазя. Клайн се просна до мен. Извади граната, но го простреляха преди да я метне и тя се изтърколи към мен. Избутах я назад, на пясъка, където избухна. И тогава отвсякъде наизскачаха вражески войници. Клайн беше още жив, опита се да се съпротивлява, но те го довършиха. Мене ме плениха, взеха и сандъка.

Търкот го прекъсна.

— Клайн не е изпуснал гранатата.

— Моля? — попита объркано фон Сеект, изгубил нишката на мисълта си.

Търкот гледаше през прозореца, към извивката на пътя.

— Клайн е имал заповед да унищожи и теб, и сандъка.

— Откъде знаеш?

— Може да е било преди петдесет години, но много неща не са се променили. Подобни опасни мисии винаги се организират по един и същи начин — появи ли се риск важно откритие да попадне в ръцете на противника, първата задача е да бъде унищожено, заедно с всички, които знаят за него.

Фон Сеект поклати глава.

— И аз да не се сетя досега!

— Добре де — прекъсна ги Нейбингър нетърпеливо. — Какво имаше в сандъчето?

— Беше запечатано, когато го открихме, и Клайн не ми позволи да го отворя. Както отбеляза моят млад приятел Търкот, човекът е следвал стриктно заповедите. Англичаните ме откараха в Кайро. Сетне ме качиха на самолет… по след като ме предадоха на хората от Отдела за специални операции… Те ме разпитаха и аз признах всичко, което знаех — а то не беше много. Провериха дали сандъкът е радиоактивен и тогава ме прехвърлиха на американците.

— Англичаните дори не са отворили сандъчето? — учуди се Нейбингър, който едва сдържаше вълнението си.

— Не можаха да го отворят — поправи го фон Сеект. — Затова ме изпратиха в Щатите, заедно с него. В края на краищата те си имаха други, по-сериозни проблеми — войната с германците. Освен това, въпросите, свързани с радиоактивността, бяха приоритет на американците.

— Някой въобще отвори ли проклетия сандък? — почти изстена Нейбингър.