Зона 51: Началото

— Виж, ако научат за „Кламер“… — заговори Кенеди.

— Ние само го наследихме — прекъсна го Гулик. — Също както и „Меджик“. Хората вече знаят за „Кламер“. Отдавна не е никаква тайна.

— Да де, ама си мислеха, че му е сложен край. Кой ще им каже, че са виждали само върха на айсберга?

— Фон Сеект не знаеше, че „Кламер“ продължава да съществува, а и той е бил в периферията на събитията, когато всичко е започвало.

— Той знае за Дълси — контрира Кенеди.

— Знае, че Дълси съществува и че по някакъв начин е свързан с нас. Но никога не е имал достъп до разработките. И понятие няма какво точно става там. — Гулик протегна ръка и взе да сгъва пръсти, изброявайки предстоящите задачи. — Утре или по-точно днес ще се погрижим за фон Сеект и останалите във Феникс. Това ще затвори първата и най-голяма пробойна… Призори ще приключим с почистването на кашата в Бели пясъци, ще съберем екипажите и участниците и ще им проведем инструктаж… В осем часа ще разговарям със Слейдън и ще го пратя да хвърли малко прах в очите на Дънкан. Това ще ни отърве поне за известно време от нея… Адмирал Кокли да си размърда задника и най-сетне да се появи с нещо полезно по въпроса за „фу“-тата… И последно по ред, но не и по важност — остават деветдесет и три часа до полета на кораба-майка. Всъщност, това е най-важното от всичко. — Генерал Гулик завъртя стола и застана с гръб към Кенеди. Изчака го да си тръгне и едва тогава извади от джоба на мундира си две от специалните таблетки, които му бе дал доктор Круз. Имаше нужда от поне временно облекчение за пулсиращата болка в мозъка.

Въздушното пространство над югоизточната част на Съединените щати

След като прегледа внимателно снимките, които не бе виждал досега, професор Нейбингър обогати речника си с още няколко руни, чието значение не му бе известно. Седалките от двете му страни останаха незаети и той бе разхвърлял по тях фотографии и документи. Отпи от чашката кафе, която му донесе услужливата стюардеса и се засмя доволно. Ала усмивката му изчезна веднага щом се върна към проблема, върху който си блъскаше главата от известно време.

По какъв начин се бяха разпространили старите руни из целия свят в един толкова ранен период от човешката история, когато дори плаването през Средиземно море се е смятало за неоправдан авантюризъм? Нейбингър не знаеше отговора, но се надяваше да го открие някъде из тези снимки. Всъщност, проблемите бяха два. Първият, че голяма част от снимките показваха обекти, които по един или друг начин са били разрушени. Често характерът на това разрушение изглеждаше преднамерен, както бе в случая с каменните блокове близо до Бимини. Вторият и по-сериозен проблем бе, че много от фотографиите изобразяваха надписи на стари руни, които вероятно бяха на „диалект“. Това бе най-точният израз, поради липса на друг. Последният проблем измъчваше Нейбингър от години.

Съществуваха множество дребни — и не чак толкова дребни — различия в изрисуването на едни и същи знаци, които говореха, че този език също бе следвал своя собствена еволюция в различните региони на планетата. Последното беше съвсем естествено за широко разпространените езици и донякъде потвърждаваше теорията за първоначалното преселение на човечеството.

Ала най-непреодолимата пречка можеше да възникне след дешифрирането на съобщението, което бе възможно просто да се окаже напълно неразбираемо. Повечето от думите и изразите, които превеждаше, имаха конкретна връзка с факти от религията и митологията, с божества, злодейства и катастрофални бедствия. Конкретната информация бе твърде оскъдна. Сякаш създателите на надписите се бяха старали да изразят предимно почитта си пред боговете, вместо да изпратят послания към потомците.

Не срещна никаква информация за пирамидите или за съществуването на Атлантида. На няколко места се споменаваше колосално природно бедствие, вероятно няколко века преди Христа, но това не беше нищо ново. Голямо значение се отдаваше на небесните тела, ала звездите, слънцето и луната винаги са били в центъра на човешките вярвания. Хората предпочитаха да гледат нагоре, когато се обръщаха в мислите си към Бога.

Тогава къде е връзката? По какъв начин са се разпространили старите руни? Какво е открил фон Сеект в долната галерия на Голямата пирамида? Нейбингър събра снимките и ги прибра в раницата. Твърде много парчета, които не пасваха едно с друго. Твърде много защо. И твърде малко защото.

Нямаше да се откаже, докато не открие отговорите.

22.

Феникс, Аризона

Време до излитането — 87 часа и 15 мин.

— Ти ли даде на Нейбингър този адрес? — попита за трети път Търкот.

— Да — отвърна фон Сеект, излегнат на кушетката. Всекидневната тънеше в сумрак.

— Продиктува го на телефонния му секретар?

— Аха.

— А той пък остави съобщение на твоя?

— Ами да.

— За Бога — промърмори свадливо Кели, отказала се да заспи. — Приличаш ми на адвокат по време на кръстосан разпит. Мисля, че вече обсъдихме този въпрос в колата. Има ли някакъв проблем?

Търкот надзърна през тесния процеп между пердето и рамката на прозореца. Стоеше на пост вече близо час, съвършено неподвижен, само очите му святкаха в мрака.

Събуди ги преди няколко минути. Навън все още беше нощ и улицата бе озарена от неонови светлини.

— Да, май имаме проблем.

Кели отметна завивките и посегна да запали нощната лампа.

— Не го прави — гласът на Търкот накара ръката й да замръзне над копчето.

— Защо?

Търкот огледа стаята.

— Ако трябва да обяснявам всичко, което казвам, ще изгубим ужасно много време в празни приказки. Предпочитам да правиш каквото ти се нареди.

— Да не би да става нещо, което си пропуснал да ни кажеш?

— Не точно в този момент. Просто искам да ви подготвя за мига, когато ще стане. Съвсем скоро — още тази сутрин. — Той посочи с пръст към прозореца.

— Кой е там? — попита фон Сеект.

— Преди по-малко от половин час един черен пикап премина по улицата, обърна в долния край и спря до тротоара. В продължение на петнадесет минути никой не се показа отвътре. После един мъж слезе от пикапа, доближи нашата кола, клекна зад десния стоп и постави нещо отдолу. Върна се в пикапа и оттогава никакво движение. Предполагам, че държат под наблюдение и другата страна на сградата.

— Какво всъщност чакат? — попита Кели, докато се обличаше.

— Ако са засекли съобщението върху телефонния секретар на фон Сеект — тогава вероятно същото, което и ние. Чакат да се покаже Нейбингър.

Кели спря и се втренчи в неясната фигура на Търкот.

— А може би следят апартамента на Джони от мига в който са го прибрали?

— И това е възможно. Но когато пристигнахме снощи, пикапът го нямаше, пък и докато се разхождахме двамата с теб, не забелязах някой да ни следи. Мисля, че се появиха на сцената едва тази сутрин. От там ми хрумна и идеята, че са узнали адреса от телефонния секретар на професора.

Фон Сеект кимна одобрително.

— Така е. Грешката е моя, признавам.

— Затова следващия път, когато ще правите нещо, първо ме попитайте — произнесе ядосано Търкот и