двете страни на пътя предупреждаваха, че преминаването отвъд е забранено. На няколко километра по- нататък билото на планината скриваше залязващото слънце.
— Е, грижете се един за друг — рече Търкот.
— Не трябва ли да си сверим часовниците, или нещо такова? — подметна Кели. — Нали така правят във филмите?
— Чудесна идея — кимна Търкот и дръпна ръкава от фосфоресциращия циферблат на часовника си. — Моят е осем и две минути.
Кели погледна своя.
— Засякох или каквото се казва в подобна ситуация. — Тя се пресегна и положи ръка на рамото на Търкот. — Мисля, че можеш да разчиташ на нас. Ще бъдем там.
Търкот се засмя.
— Зная. Успех! — Той се обърна, направи няколко крачки и потъна в тъмнината.
— Да тръгваме — нареди Кели.
Нейбингър запали двигателя и пикапът потегли на север.
За половин час бяг мускулите на Търкот постепенно навлязоха в равномерния ритъм. Наложи се на няколко пъти да спира, за да нагласява различните оръжия и снаряжението, което бе взел от пикапа, но в резултат от това сега се движеше съвършено безшумно — точно както го бяха учили в рейнджърското училище преди много години. Чуваше се само свистенето на въздух от устата му.
Засега коляното се държеше добре, а и той внимаваше да не го натоварва излишно. Движеше се покрай полите на планината, като оглеждаше околността с периферното си зрение. Най-сетне забеляза онова, което търсеше — тясна пътека, водеща нагоре по склона. Пое по нея и след десетина минути тя изви обратно. Тук Търкот спря и се огледа. Чакаше го още доста път. Изчака една-две минути да събере сили и отново се затича.
Намериха телефон пред „Ейлин“, местния бар в градчето Темпют. Същото градче, където предната седмица се бяха срещнали Джони Симънс и Франклин.
Кели паркира пикапа непосредствено до телефонната будка, двамата с фон Сеект излязоха и застанаха до телефона. Фон Сеект се подпираше уморено на бастуна.
— Нямам дребни — оплака се той, след като прерови джобовете си.
— Използвай моята фонокарта — тя му подаде картата и листчето с телефонния номер, което й бе оставил Търкот.
Беше малко преди десет вечерта местно време и Лиза Дънкан седеше пред телевизора в хотелската стая, загледана в новините по CNN, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката при третия сигнал, очаквайки да чуе гласа на сина си, но вместо това отсреща заговори мъж с доловим немски акцент, когото тя почти веднага разпозна.
— Доктор Дънкан, обажда се Вернер фон Сеект. Генерал Гулик ви лъже за това, което става в Зона 51 и в изследователската лаборатория в Дълси, Ню Мексико.
— Професор фон Сеект, аз…
— Тихо. Нямаме много време! Някога чували ли сте името „Найтскейп“ във връзка със Зона 51?
— Да, те се занимават с психологическата подготов…
— Правят много повече от това — прекъсна я фон Сеект. — Те отвличат хора и им промиват мозъците, а може би вършат с тях и далеч по-страшни неща. Те са извършителите на обезобразяването на животните в района. И не само на това…
— На какво още?
Фон Сеект прескочи въпроса й.
— А какво знаете за операция „Кламер“?
Дънкан взе химикалка и придърпа към себе си малкия хотелски бележник.
— Какво за операция „Кламер“?
— Имате ли представа какво става в лабораторията в Дълси? Експериментите с имплантирани спомени?
Дънкан изписа „ДЪЛСИ“ в бележника.
— Да се върнем на операция „Кламер“. Този въпрос ме интересува. Съществува ли някаква връзка между тази операция и онова, което става в Дълси?
— Лошото е, че не зная какво точно става там. Съвсем наскоро спасихме един репортер, който е бил отвлечен и държан в лабораторията, и той се самоуби вследствие на онова, което му бяха причинили.
— Аз не виждам… — поде Дънкан, но фон Сеект я прекъсна отново.
— За да отговоря на въпроса ви — името генерал Карл Хемщад говори ли ви нещо?
Дънкан си взе бележка.
— Май си спомням да съм го чувала някъде.
— Хемщад бе ръководител на „Ва Пруф 9“ — специалния отдел на Вермахта за подготовка на химическа война. Той бе от първите подопечни на операция „Кламер“. Видях го в Дълси през 1946 г. По време на войната генерал Хемщад отговаряше за снабдяването на концентрационните лагери с газ. Също така участваше в многобройни експерименти с нови видове отровен газ — разбира се, подобни експерименти се осъществяваха само върху човешки материал. След 1946 г. ми забраниха да посещавам Дълси, не зная и каква е била съдбата на Хемщад. Не вярвам обаче да е изчезнал просто така. Такъв човек не може да се скрие лесно, а ако това стане, значи са се намесили доста могъщи фигури. На правителствено ниво. Тук има още някой, е когото трябва да поговорите… — допълни фон Сеект и след кратка пауза в слушалката се чу женски глас:
— Доктор Дънкан, името ми е Кели Рейнолдс. Зная за вас от капитан Майк Търкот. Той се опитва на два пъти да се свърже с вас на телефона, който сте му дали. И двата пъти номерът е бил изключен. Искаше да ви предам, че не бива да вярвате никому.
— Къде е капитан Търкот сега? — попита Дънкан.
— Тръгна за Зона 51.
— Защо ми казвате всичко това?
— Защото искаме да се срещнем с вас тази нощ в Куба, в Зона 51. Ще трябва да съобщите на генерал Гулик или на някой от останалите членове на „Меджик-12“, че пристигате.
— Какво всъщност става?
— Просто бъдете тази вечер в Куба. Не по-късно от полунощ местно време. Ние ще ви обясним всичко. — С това линията бе прекъсната.
Дънкан положи бавно слушалката. Надигна се, извади от чантата си дебела папка, разтвори я и взе да прелиства захабените страници, като плъзгаше поглед по текста. Откри каквото търсеше на страница седемдесет и осем: генерал Карл Хемщад наистина фигурираше сред потенциалните подопечни на операция „Кламер“.
Тя затвори папката, пусна я обратно в чантата и се отправи към вратата. Дано по-бързо да хване такси.
Фон Сеект и Кели се върнаха при пикапа.
— Какво смяташ? — попита го тя.
— Захапа въдицата, чак когато споменах операция „Кламер“.
