Жената се усмихна.
— Аз съм Деби. — Тя представи екипажа си. — Това е вторият пилот, Пит Джеферсън, а сержантите Хенкок и Мърфи са членове на Спасителния отряд. — Двамата мъже товареха снаряжение на големия УХ-60 „Блекхоук“.
— Какво товарите? — попита Дънкан.
— Стандартна спасителна екипировка — обясни Хейвърстроу.
— Исках само да ме откарате до Езерото на конярите.
— Няма начин — такава е процедурата. При полет винаги трябва да носим екипировката. Може да се наложи да се отзовем на призив за помощ, дори когато возим на борда президентския съветник. — Тя се усмихна отново. — Освен това, научих от дежурния офицер, че нямаме разрешение за навлизане в пространството над Зона 51. Кой знае какво може да ни се случи. Чувала съм какви ли не странни истории за това място.
— Да не съм ви създала проблеми? — попита Дънкан.
— Никакви. Получих преки разпореждания от дежурния офицер и това е достатъчно. — Хейвърстроу си сложи шлема. — Осигурила съм си гръб. — Тя дръпна вратата на кабината. — Освен това, ужасно мразя тези големи, забранени за полет зони върху картата. Винаги са ме предизвиквали. Отдавна чаках подобна възможност. — Тя махна с ръка. — Скачайте отзад.
Кели напълни гърди и извика:
— Чуйте, всички! Имам да ви кажа нещо интересно.
Уфоманиаците извърнаха лица към нея, но никой не се приближи, докато не прокънтя гласът на Капитана.
— Хайде, събирайте се тук!
Скупчиха се наоколо, маса от тъмни фигури в мрака.
— Тези хора имат нужда от нашата помощ — заговори Капитана. — Знаете, че от доста време идвам тук и наблюдавам какво става. По-точно от двадесет и две години. Тази нощ обаче ще се позанимаем с малко странична дейност.
Докато Капитана описваше на присъстващите какво се иска от тях, една фигура от задните редици се откъсна безшумно от групата и изчезна в мрака. Всички бяха толкова съсредоточени в онова, което им казваше Капитана, че никой не забеляза колата, която се отдалечи със загасени фарове.
Когато Търкот стигна върха на планината, сиянието от светлините на базата долу при Езерото на конярите вече идваше от лявата му страна. Виждаше се пистата, която сочеше право към отсрещната планина, а там отдолу — според напътствията на фон Сеект — беше разположен хангарът с кораба- майка.
„Дотук добре“ — помисли си Търкот. Но за останалата част от пътя щеше да му е нужна малко помощ. Той провери часовника. Петнадесет минути. Стиснал зъби, Търкот приклекна и се зае да масажира енергично подутото коляно.
Сержант Хенкок показа на Лиза Дънкан как да си нагласи шлемофона и да включва радиовръзката.
— Готови за излитане — обяви лейтенант Хейвърстроу от предната седалка. — Отзад настанихте ли се всички?
— Готови — кимна Дънкан.
— Ще летим на височина хиляда стъпки, докато наближим границата. След това ще се спусна съвсем ниско. Зная, че не е съвсем безопасно, но искам да съм сигурна, че няма да се появя на техните екрани. А нали целта е да ви доставим жива и невредима край езерото.
Хеликоптерът се разтресе, издигна се над пистата и плавно се понесе на север.
— Открих нещо тук — произнесе Нейбингър, вдигнал една дървена плочица, която бе взел от лабораторията в Дълси. Откакто бяха потеглили насам, не беше се откъсвал от работата си.
— Мисля, че точно сега не ни е до това — отвърна Кели. Тя почука с пръст циферблата на часовника си. — Време е да започваме.
Кели направи обратен завой и пое на запад, следвана на къса дистанция от пикапа на Капитана и останалите коли. Продължиха надолу по пътя, сред гъсти облаци от прах и минаха без да спират покрай предупредителните надписи и първата двойка лазерни детектори.
31.
— Какво има там? — попита майор Куин, веднага щом влезе в командната зала, повикан от сигнала на дежурния.
— Голям брой превозни средства в сектор три — операторът посочи екрана. — Движат се по пътя на запад.
— Дай ми инфрачервено и топлинно изображение откъм планината — нареди Куин.
Операторът зададе съответната програма. По пътя право към базата се придвижваше колона от коли.
— Я да видим какво става при „пощенската кутия“.
На другия екран се появи районът около кутията, където беше съвсем пусто. Куин вече знаеше откъде са се взели колите.
— Какво, по дяволите, правят тези? — промърмори той, докато разглеждаше колоната. — Свържете се с въздушния полицейски патрул и им наредете да спрат тези хора.
— Обажда се Джарвис — размаха ръка другият оператор.
Куин вдигна слушалката, стоя заслушан няколко минути, сетне я положи с мрачно изражение. Обърна се, доближи с бърза крачка дървената врата и почука. Отвори я, без да чака разрешение. Направи няколко крачки, спря до кушетката и докосна с ръка рамото на лежащия там човек.
— Сър, имаме голяма група нарушители от района на „пощенската кутия“. Изглежда всички уфоманиаци са решили да дойдат да позяпат отблизо. Джарвис се обади преди малко да ни предупреди, че фон Сеект и онази репортерка са с тях, тъй че нахлуването им не е случайно.
Гулик се надигна с отривисто движение. Беше напълно облечен в маскировъчна бойна униформа и явно готов за действие.
— Предупредете „Найтскейп“ и наредете да приготвят хеликоптерите — произнесе той. Веднага щом Куин си тръгна, генералът бръкна в джобчето и извади таблетка. Глътна я и почти веднага почувства как пулсът му се ускорява. След това последва Куин в командната зала.
— Излязоха от пътя! — извика операторът. — Не всички — само няколко — поправи се той. — Разпръсват се из пустинята и продължават да се приближават към нас. — Той притисна с пръст слушалката към ухото си. — Полицията не разполага с достатъчно хеликоптери, нито може навреме да пристигне тук с коли. Някои от тях ще нарушат външния периметър.
Гулик хвърли навъсен поглед на човека пред монитора.
— Искам до минута „Найтскейп“ да е във въздуха. Освен това предупредете екипажите на скакалците да
