— Мислиш ли, че ще предупреди Гулик? — Кели отвори вратата и се настани зад волана. Фон Сеект седна до нея. Нейбингър беше отзад и се занимаваше със своето
— Не — отвърна фон Сеект. — Тя не е с тях. Както президентът, така и съветниците му се сменят на всеки четири години. Това е политически пост. Сигурен съм, че останалите крият истината от нея.
— Е, скоро ще разберем дали си прав — кимна Кели и завъртя ключа.
Търкот изряза дупка за главата си в тънкото, сребристо, термоизолиращо одеяло и го нахлузи на раменете си. Уви го около гърдите и го пристегна здраво с кабел. Одеялото се спускаше свободно надолу чак до коленете му и изглеждаше като зле скроено пончо. Беше ушито от материя, предназначена да съхранява топлината на тялото в крайно тежки атмосферни условия, но в конкретния случай Търкот се надяваше да го скрие от топлинните детектори, които бяха разположени на външния периметър на Зона 51. Следите от главата и краката щяха да са твърде дребни и незначителни, за да привлекат вниманието на наблюдателите.
Това, което не можеше да пренебрегва повече, бе болката в коляното. Опипа го и усети, че е отекло. Лоша работа. Най-вече, защото нямаше друг избор. Провери часовника. Беше напред с времето, тъй че можеше да се придвижва по-бавно. Той продължи да се катери нагоре по склона на планината, като се стараеше да не обръща внимание на болката.
— Искам да видя дежурния офицер — каза Лиза Дънкан на сержанта зад бюрото в залата за управление на полети.
— А вие сте? — попита сержантът, като я разглеждаше без особен интерес.
Дънкан извади портфейла и му подаде идентификационната си карта, с която я бяха снабдили от президенството, преди да потегли насам.
— Аз съм главният научен съветник на президента.
— На президента на…? — продължи сержантът и в този момент забеляза герба върху картата. — Извинете, госпожо! Веднага ще повикам майора!
Майорът не беше толкова впечатлен от картата й, особено след като чу какво иска.
— Съжалявам, госпожо, но достъпът до авиобазата край Езерото на конярите е абсолютно забранен за всякакви полети. Дори и да ви намеря хеликоптер, съмнявам се, че ще ви допуснат да навлезете в тамошното въздушно пространство.
— Господин майор — произнесе натъртено Дънкан, — трябва на всяка цена още тази вечер да пристигна там.
Дежурният офицер посегна към телефона.
— Мога да се обадя в базата и да проверя дали ще разрешат полета, и после…
— Не — вдигна ръка Дънкан. — Не желая да знаят за пристигането ми.
Майорът поклати глава.
— Съжалявам. Нищо не мога да направя.
— Вие за кого работите? — попита хладно Дънкан.
— Числя се към оперативния отдел на полковник Томас.
Дънкан поклати глава.
— По-нагоре?
Офицерът погледна навъсено сержанта, който бе разговарял в началото с Дънкан.
— Командир на базата е…
— Питам кой е вашият главнокомандващ?
— Президентът, госпожо.
Дънкан се наклони над бюрото и вдигна слушалката.
— Искате ли да говорите с него?
— Да говоря с… — повтори стреснато майорът. — О, не, госпожо.
— Тогава, съветвам ви незабавно да ми осигурите хеликоптер за полет до базата.
Майорът хвърли последен поглед на идентификационната й карта, оставена върху бюрото, и се обърна към сержанта:
— Свържи ме с дежурния по СО.
— СО? — вдигна въпросително вежди Дънкан.
— Спасителен отряд — обясни майорът. — Винаги разполагаме с готов за действие екипаж.
— Имат ли хеликоптер?
— Да, госпожо, имат. И, повярвайте ми, знаят как се лети с него.
— Ето я — посочи фон Сеект. — Кутията е там.
На банкета на черния път бяха паркирани половин дузина разнокалибрени превозни средства, край които се бе събрала неголяма групичка. Някои от тях зяпаха небето с бинокли и прибори за нощно наблюдение, други просто стояха.
— Загаси светлините — нареди й фон Сеект.
Кели изгаси фаровете и качи двете гуми на банкета. Дръпна ръчната спирачка, отвори вратата и скочи навън, а фон Сеект последва примера й. Нейбингър остана в колата.
Кели се приближи към една възрастна двойка, настанена удобно в сгъваеми столове, с чифт телескопи и голям димящ термос по средата.
— Извинете…
— Да, скъпа? — попита жената.
— Познавате ли човек с прозвище Капитана?
Жената се засмя.
— Тук всички го познават. — Тя посочи един пикап, паркиран на двадесетина метра. — Ей там е.
Кели и фон Сеект вдигнаха глави. Пикапът бе спрян така, че задницата му да сочи към планината, зад която се простираше Зона 51. Задните врати бяха отворени и отвътре се подаваше доста мощен на вид телескоп. Човекът, който седеше в инвалидна количка на другия край на телескопа, не откъсваше очи от окуляра. Имаше бяла коса и изглежда бе около шестдесетте. Погледна към тях, когато се приближиха.
— Аз съм Кели Рейнолдс.
Никакъв отговор.
— Приятелка съм на Джони Симънс — продължи Кели.
— Значи е получил записа — изсумтя мъжът.
— Да — кимна Кели.
— Доста време се забавихте. Къде е Симънс?
— Той е мъртъв. — Тя посочи на запад. — Опита се да проникне в Зона 51 и го хванаха. Отвели са го в Дълси, Ню Мексико. Успяхме да го освободим, но той се самоуби.
Възрастният мъж не изглеждаше особено изненадан.
— Чувал съм, че правят странни неща с хората в Дълси.
Кели се приближи до него.
— Ще ви разкажа накратко всичко, което се случи. Нуждаем се от помощта ви.
Жената с летателен комбинезон протегна ръка.
— Госпожо, лейтенант Хейвърстроу е на вашите услуги.
— Наричайте ме Лиза — отвърна Дънкан.
