— Не им обръщай внимание.
— Слушам, сър — кимна захилено Тенисън, но гласът му отекна глухо в металните стени.
— Господа, не зная дали ви интересува — намеси се Еймъри, — но разполагам с директна картина от хребета.
Другите двама се надвесиха над него.
— Какво е разстоянието до целта? — попита Даунинг.
— Още двеста метра и „Шлем“ ще е точно отгоре.
Изминаха няколко минути преди картината леко да се промени.
— Това е! — пръв извика Даунинг и посочи голямата гладка черна тръба, която стърчеше от склона на хребета. — Обзалагам се, че изтребителите се крият вътре!
— Май печелиш баса! — възкликна Еймъри в мига, когато три блестящи сфери излетяха от отворения край на тунела. Те се понесоха право към камерата и поеха в три различни посоки секунда преди да се блъснат в нея.
Мъжете в подводницата преместиха погледи към екрана, предаващ картина от горната камера, докато Еймъри трескаво се опитваше да я насочи по следите на „изтребителите фу“. Успя да забележи само един от тях, който направи рязка маневра и пое обратно към батискафа.
Внезапно всички екрани угаснаха и Еймъри изруга.
— Изгубих връзка с „Шлем“. — Пръстите му подскачаха по копчетата на пулта.
— Дай ми акустичен сигнал от тези неща! — извика Даунинг и в същия момент включи двигателите.
— Приближават се — Тенисън се опитваше едновременно да слуша и да следи екрана. — Идват много бързо.
— На колко са от нас? — попита Даунинг и същевременно вдигна максимално мощността.
— Ами… четиридесет секунди — докладва Тенисън.
— Все още нямаме контакт с батискафа! — обади се Еймъри.
— Засечи ги с активен сигнал.
В помещението отекна рязък мелодичен звук.
— Тридесет секунди, не, чакай, двадесет.
— Мътните ги взели — прошепна Даунинг. Бяха се издигнали само с четиридесет метра. Той се пресегна и вдигна капачето на червената ръчка.
— Няма ехо! — извика уплашено Еймъри. — „Шлем“ е изчезнал! — Той направи опит да запази самообладание. — Десет секунди. Всеки момент ще ги видим!
Даунинг изтегли ръчката и вътрешността на „Сив вълк“ потъна в мрак, с изключение на двете малки аварийни лампички, захранвани от акумулатор. Боботенето на двигателите утихна.
— Какво стана? — подскочи Еймъри.
Даунинг посочи малкия плексигласов илюминатор над главите им. Само на няколко метра над тях премина един „изтребител фу“.
— Изключих главния енергоизточник — прошепна той.
— Защо?
— Просто ги изпреварих. Чувал съм, че при максимално сближаване с „фу“, винаги настъпвала рязка загуба на мощността. Ако са унищожили „Шлем“, ние ще бъдем следващата цел. Намираме се на четири хиляди метра дълбочина в океана. Доста енергия ще ни е нужна, за да се приберем обратно.
— Ами сега какво ще правим? — извика пискливо Еймъри.
— Ще чакаме.
На борда на трите щурмови подводници екипажите бяха в пълна бойна готовност. Хидроакустичните станции работеха с максимално напрежение, в пусковите установки имаше заредени торпеда и всички следяха напрегнато движението на „фу“-тата около застиналата подводница.
Изминаха няколко минути без да се случи нищо. Едва тогава капитан Форстър на борда на „Спрингфилд“ издаде заповед въз основа на инструкциите, получени по радиото от непозната жена — нарекла се лаконично Лексина — която разполагаше с максимално висок идентификационен код СТ-8.
— Всички оръжия остават заредени и насочени. Няма да предприемаме никакви действия, освен ако „изтребителите фу“ не нападнат „Сив вълк“.
Лексина получи съобщението за появата на трите „изтребителя фу“, засечени от щурмовите подводници, едновременно с Главното командване на Тихоокеанския флот.
— Какво да правим? — попита Елек.
— Засега нищо — отвърна тя.
— Но…
— Казах — нищо — повтори троснато Лексина. — Чакали сме достатъчно, нека не прибързваме точно накрая. Времето решава всичко.
18.
От слънчевите колектори бликаха фонтани от енергия, която изпълваше стража-компютър и неговите подсистеми. Дойде време да бъдат активирани програми, които отдавна дремеха в бездействие.
Две от тези програми имаха предимство пред останалите. Едната беше биологична, а другата — техническа. На още по-голяма дълбочина от кухината, в която бе разположен стражът на Марс, се намираше голяма подземна галерия, изпълнена с черни издължени предмети, напомнящи ковчези, всеки от които бе с дължина три метра и ширина около метър. За първи път откакто бяха херметизирани, черните метални щитове, които покриваха всеки един от тях, се плъзнаха встрани и отдолу се показаха няколко слоя сребрист, намагнетизиран материал, който на свой ред започна да се разтваря, сякаш се белеше кора на портокал, и най-сетне в тъмната вътрешност на ковчезите изплуваха неподвижни тела, плътно увити в същата сребриста материя.
Те всички бяха високи между метър и осемдесет и два метра, мъже и жени, с къси туловища и необичайно издължени крайници. Главите им бяха по-малки от човешките, а косите им грееха в огненочервено. Кожата им беше восъчнобяла и без никакви бръчки.
Въздухът около телата започна да пука от нарасналото статично електричество, докато полетата, които толкова дълго ги бяха съхранявали в стаза9, започнаха да отслабват у при всички, освен при двадесет от общо осемдесетте. При дванадесет от тях стазисната система бе показала дефект и сега телата бяха практически мумифицирани. Другите осем останаха в състояние на хибернация, като предпазна мярка.
В техническата програма част от енергията бе заделена към залата непосредствено под повърхността — точно под обекта, познат с названието Крепостта. Тук се включиха вътрешни светлини, озарявайки с блясъка си лъскавите обшивки на половин дузина кораби. Нито скакалци, нито грамадни като кораба-майка, тези съдове по клас се намираха някъде по средата. Всеки от тях стърчеше неподвижно върху твърдия бетонен под, подобно на изправена меча лапа, заоблен отстрани и с остър като копие връх. На височина корабите стигаха двеста метра, а ширината в основата им беше четиридесет.
От общия разпределител по кабелите към всеки от тях потече златиста светлина и енергоемниците им започнаха да се зареждат.
Търкот, Нейбингър и Дънкан току-що бяха влезли в помещението, отредено за групата със специално предназначение, и един от хората там се изпречи на пътя им, настоявайки да види техните пропуски. Докато Търкот се бъркаше за портфейла, между двамата застана Зандра.
— Капитан Търкот, професор Нейбингър и доктор Дънкан разполагат с неограничен достъп — заяви тя. — Освен това капитан Търкот ще командва операцията.
Към тях се приближи нисък, мургав сержант с атлетично телосложение и свъсени вежди.
— Аз съм сержант Харкър — представи се той. — Не са ми казвали, че някой друг ще командва групата. — Харкър притежаваше нисък, дрезгав глас на човек, попрекалил с уискито и пурите. Безизразното му лице бе насечено от дълбоки бръчки, но сивите му очи гледаха зорко и бяха впити в лицето на
