странична врата и няколко минути тропаха по нея безрезултатно.
— Дявол да го вземе! — изруга ядно Куин.
— Хайде да надникнем в кораба-майка — предложи Кели, върнаха се в предната част на хангара и се качиха на минивлакчето, с което се стигаше до Втори хангар. Малко по-късно влакчето напусна тунела между хангарите и пое край стената на помещението, където от години се намираше корабът-майка. Макар само преди няколко седмици Майк Търкот да бе взривил покрива на хангара с помощта на поставените там заряди, за да попречи на генерал Гулик да стартира двигателите на кораба, сега значителна част от галерията бе грижливо почистена от инженерните специалисти — достатъчно, за да се види, че корабът- майка изобщо не бе пострадал при срутването.
Кели погледна нагоре. През отвора на тавана се виждаше синьо небе, а розовите лъчи на утринното слънце трепкаха по черната броня на гигантския кораб. Макар че не го виждаше за първи път, Кели се почувства зашеметена от колосалните му размери — дълъг почти километър и половина, с форма на пура, положен в черна метална люлка от същата сплав, от която бе и бронята му.
Близо до носа бе издигнато скеле със стълба, по която можеше да се проникне във вътрешността му. Учените и специалистите от КИСПП все още се колебаеха дали да продължават с изследванията на мощния му двигател, или да изчакат по-нататъшния развой на събитията. Докато разглеждаше черното издължено туловище, Кели изведнъж бе споходена от мисълта, че може би тъкмо корабът-майка е причината Аспасия да се върне отново на Земята.
17.
Източният тихоокеански хребет се простира под океана от морето на Амундсен — край бреговете на Антарктида — до Калифорнийския залив. Между тези две точки единственото място, където хребетът излиза над повърхността на океана са Великденските острови. Районът на хребета северно от Рапа Нуи е тъкмо мястото, където на няколко пъти „изтребителите фу“, управлявани от Първия страж-компютър, бяха засичани да изчезват под водата.
Вече четири дни дузина специални съдове от американския флот претърсваха усилено този район. Персоналът на корабите поддържаше пълно радиомълчание, а за операцията знаеха само неколцина доверени генерали от Пентагона. Появата предния ден на трите разузнавателни машини бе станала на неколкостотин километра по̀ на север, но въпреки това флотските специалисти смятаха, че се намират над правилното място и че най-вероятно „фу-тата“ са се движели известно време под вода.
Работата беше обемна, трудоемка и се състоеше от систематично оглеждане и сканиране на океанското дъно. За целта се използваха няколко специално оборудвани подводници — както автоматизирани, така и управляеми. Всяка от подводниците бе екипирана с ехолот и лазерен скенер. Последният бе най-модерното съоръжение, с което разполагаха военните, тъй като притежаваше голяма проникваща способност, висока точност на изображението и на практика осигуряваше великолепна „рисунка“ на наблюдавания участък. Разделителната му способност бе толкова голяма, че с него можеха да се забележат дори пукнатини по корпуса на потънал кораб.
Точно преди залез слънце предната вечер един от лазерните скенери бе засякъл неголяма аномалия върху склона на Източния тихоокеански хребет, на дълбочина от пет хиляди метра. Картината, предоставена от апарата, наподобяваше цилиндрична тръба, която стърчеше на височина около шест метра от един оголен участък в склона и завършваше с нещо като правоъгълна постройка. Нямаше никакво съмнение, че става въпрос за обект с изкуствен произход.
Същата нощ в района бе прехвърлена най-модерната флотска подводница „Сив вълк“, заедно с придружаващия я кораб за поддръжка „Йелоустоун“. Призори подводницата се закачи със захранващи шлангове за кораба и започна дългия път към океанските дълбини. Управляваше я лейтенант Даунинг, ветеран с двадесет и пет годишен стаж във флотата. Втори пилот и навигатор бе младши лейтенант Тенисън, а третият член на екипажа бе Еймъри, волнонаемен специалист към службата за подводни проучвания.
„Сив вълк“ бе резултат на дълъг и мъчителен процес от опити и грешки в областта на дълбоководните изследвания. Преди построяването на подводницата рекордът за дълбочинно управляемо спускане беше седем хиляди метра. „Сив вълк“ счупи този рекорд още при първото си спускане, като достигна осем хиляди метра дълбочина. Конструкцията й беше почти революционна, тя не наподобяваше нито звънец, нито сфера, а най-много приличаше на изтребител Ф-117 „Стелт“, с плоски, криловидни стабилизатори, отлети от необичайно здрава сплав. Никой от тричленния екипаж на „Сив вълк“ не знаеше, че при изработване на металното покритие на подводницата са били използвани сплавите, открити в кораба-майка в Зона 51.
Този път екипажът не се безпокоеше от дълбочината, която бе далеч по-малка от възможностите на „Сив вълк“, а по-скоро от вида и характера на крайната цел. И тримата бяха запознати с трагичните резултати от атаката на „изтребителите фу“ над биоинженерната лаборатория в Дълси. Знаеха също и за изгубената връзка с „Викинг II“ след приближаването му до Сидонийския регион. Вероятно се отнасяше само за автоматична реакция на стража-компютър, но в този момент, когато се намираха в дълбините на океана, това обяснение едва ли им се струваше особено насърчително. Именно поради опасенията от нова атака от страна на стража, „Сив вълк“ бе придружавана от „Шлем II“, дистанционно управляван автоматичен батискаф, който разполагаше с няколко манипулатора и датчици върху главния корпус. Освен това „Шлем“ бе снабден с перка, монтирана върху долната стена, която осигуряваше мощно вертикално оттласкване, и с четири допълнителни маневрени двигателя.
На „Шлем II“ имаше не само манипулатори и датчици, но и видеокамера с обхват 360 градуса, която се плъзгаше по релса, обикаляща корпуса от всички страни. Изображението от камерата се предаваше директно на „Сив вълк“, където се намираше и пултът за дистанционно управление.
Когато достигна дълбочина четири хиляди метра, „Сив вълк“ преустанови спускането и изпрати надолу „Шлем II“. За батискафа отговаряше Еймъри. Настанен удобно в креслото, той следеше неотстъпно екраните с видеоизображенията и няколко компютърни монитора с данни за дълбочината, наклона, страничните течения и скоростта на управляемия съд. Движението се контролираше с джойстик, който напомняше на Еймъри за детските компютърни игри у дома. Веднага щом забавиха спускането, Тенисън засече няколко акустични отражения на дълбочина хиляда метра точно над тях. Той побърза да докладва на Даунинг за находката.
— Може би китове? — попита Даунинг.
— Не. Подводници. — Тенисън усили звука, който наподобяваше ритмичния далечен тътен от перка. — Ето. Забавят.
— Удари ги с активен сигнал — нареди Даунинг. — Искам сигурни резултати, а аз ще докладвам на „Йелоустоун“ да вземат мерки.
Междувременно подводниците затихнаха, очевидно заели позиция. Тенисън изпрати сигнал и напрегна слух да долови ехото.
— Три на брой, клас „Лос Анджелес“, над нас.
— Дявол да го вземе — промърмори Даунинг. Той включи кабелната връзка с „Йелоустоун“. — „Майко“, говори „Вълк“. Приемам.
Отговорът долетя незабавно.
— Тук „Майка“. Край.
— Нещо повече за тези подводници? Приемам. — Даунинг нямаше никакво желание да спазва субординация или да говори с кодови названия, когато във всяко ъгълче на подводницата се усещаше натискът на огромната водна маса над тях. Всеки от тримата знаеше добре, че и най-малката пукнатина по обшивката може да предизвика смачкване на корпуса.
Командващият офицер на „Йелоустоун“ също бе напрегнат и притеснен, но по съвсем други причини.
— И ние ги следим на хидролокатора. Нямаме пряк контакт с тях, но от Главното командване на Тихоокеанския флот ни съобщиха, че са пристигнали тук по нареждане на Агенцията за национална сигурност. Не зная какви заповеди имат, а когато попитах началството, ми рекоха да си гледам работата. Обещаха обаче да не ни пречат. Край.
Даунинг се завъртя в креслото и кимна на Тенисън.
