агенции, не знаехме нищо за СТААР. Само слухове… — той се закашля и пое глътка кислород от маската. — Интересното беше, че… тази организация нито веднъж не влезе в каквото и да било противоречие с „Меджик“, ЦРУ или някой от останалите. Което инак си беше нормално явление.
— Тогава какво може да е предназначението й? — попита Куин.
— Може би да чака нещо.
— Какво например?
Фон Сеект вдигна треперещата си ръка и посочи телевизора. На екрана тъкмо показваха картина от марсианската повърхност.
— Ей онова там. Инак защо ще се размърдат чак сега?
— Изпратиха човек да отговаря за един от скакалците — съобщи Куин.
— Значи СТААР излиза на сцената — заключи фон Сеект.
— Но кои може да са тези хора? ЦРУ? АНС?
— Защо смяташ, че са американци?
— Защото базата „Скорпион“ е построена от „Меджик“, а тя е американска организация.
Фон Сеект избухна в сподавен смях.
— Ах, не се изразих правилно, млади човече. Защо смяташ, че онези, които обитават „Скорпион“, са човеци?
16.
Кели Рейнолдс почувства как една капчица пот се стича по гърба й. Вече пет минути стърчеше върху напечената писта на авиобазата Нелис и спореше с младия лейтенант, който не желаеше да я допусне на борда на хеликоптера, отлитащ на редовен полет до Зона 51. Току-що бе долетяла тук право от Великденските острови, завладяна от желание да получи нова информация за „Меджик“, с едничката цел да спре приятелите си, преди да са потеглили на самоубийствената мисия.
И двамата млъкнаха и се обърнаха, когато наблизо спря лъскава лимузина и отвътре се показа униформен със златисти дъбови листа на петлиците.
— А, майор Куин! — извика радостно Кели.
— Госпожице Рейнолдс?
— Това вашият вертолет ли е?
— Моят.
— Мога ли да се кача? — Лейтенантът понечи да възрази нещо, но майор Куин й даде знак да го последва и той предпочете да замълчи. Рейнолдс знаеше, че Куин се старае всячески да запази симпатиите на журналистите. Всички останали членове на „Меджик“ бяха или мъртви, или в затвора. Куин пристъпваше по изопнато въже и всеки момент някой можеше да поиска и неговата глава.
— Току-що разговарях с професор фон Сеект — съобщи й, докато се качваха.
— Как е той? — попита с нескрита неприязън Рейнолдс, която знаеше от баща си за ужасите, на които са били подлагани затворниците в Пеенемюнде — мястото, където фон Сеект бе започнал кариерата си.
— Не много добре. Докторите му дават най-много седмица.
Кели изсумтя.
— Така беше и преди седмица. Корав излезе дъртият му копелдак. — Тя се огледа към отдалечаващата се писта. — И защо го посетихте?
Куин помълча малко, преди да отговори.
— Става нещо странно. — Той й преразказа накратко случая с Олейса и информацията, която бе получил от немския учен.
— Наистина ли смятате, че базата „Скорпион“ може да се използва в момента от тази организация СТААР?
— Това е единственото логично обяснение.
— И никой да не знае за това?
Куин кимна.
— Никой. Подобно нещо едва ли може да се следи от орбита, особено когато е под леда. А и нямам сведения наблизо да преминават спътници. Суровите атмосферни условия на континента също са солидна завеса за нежеланите посетители.
— Никога не съм чувала за правителствена организация, която да успее да запази толкова дълго булото на секретността — промърмори озадачено Кели. — Ще взема да се поразровя из това.
Хеликоптерът вече се приземяваше пред главния хангар на Зона 51.
— Добре, ще ви покажа всичко, което успях да науча — кимна Куин, докато слизаха.
Спуснаха се с асансьора в Куба и Куин я покани в дъното на залата, където се намираше неговият кабинет.
— След изваждането на скакалците — заговори той, — базата „Скорпион“ останала безлюдна за период от няколко години. Но през 1959 някой — без знанието на „Меджик“ — проникнал вътре и се настанил в кухината под леда. Всички помещения били преместени долу и в момента на повърхността няма нито една постройка. Самолетите, които летят до там, биват насочвани от предавател с постоянно меняща се честота.
— И чие дело е всичко това?
— Узнах, че разконсервирането на „Скорпион“ през 1959 г. е станало по нареждане на президента Айзенхауер. Открих копие от заповедта и съдържанието й е доста необичайно. Там например се казва, че нито един от наследниците му на президентския стол не трябвало да научава както за базата, така и за организацията, която я експлоатира. Името на тази организация е СТААР.
— Божичко — възкликна Кели. — Как са могли да го запазят в тайна през всичките тези години?
— Годишният бюджет на СТААР е определен на шестдесет и седем милиарда долара, заделяни от секретния фонд на правителството — продължи невъзмутимо Куин. — Средствата били депозирани в една и съща швейцарска банка, без никакви посредници или условия. Нищо чудно, че никой във Вашингтон не е знаел за съществуването им.
— Не, това е невъзможно.
— Напълно възможно — кимна Куин. — Доколкото можах да определя, СТААР не се е занимавала почти с нищо и тъкмо затова не е привлякла ничие внимание. Но най-интересното, което успях да открия — и което не е свързано с бюджет и финансови средства — е, че няма никакви писмени сведения за членовете на организацията. А би трябвало да има, колкото и да е потайна тази СТААР, все пак там работят хора. Дявол да го вземе, дори ЦРУ притежава списък на наемните си убийци.
— Какво… — понечи да каже Кели, но Куин изведнъж се наведе над клавиатурата й започна бързо да въвежда някакви кодове.
— Гледай колко интересно. Току-що засякох видеосигнал до Агенцията за национална сигурност с краен получател СТААР.
— Откъде? — попита Кели.
Той посочи екрана на стената.
— От „Аврора“. — На стенния екран вече се виждаше електронната карта на Китай. Една малка синя точка блещукаше по протежение на западната граница, носейки се с шеметна скорост право към океана и международното въздушно пространство.
Кели знаеше, че „Аврора“ е свръхмодерен и строго секретен шпионски самолет на американските ВВС, наследник на прочутия някога СР-71.
— Да, да, „Аврора“ изпраща информация право към базата „Скорпион“ в Антарктида — добави Куин. — Поръчах едно копие и за нас. Може би ще узнаем нещо интересно.
Дълбоко под ледената шапка на Антарктида, в едно удобно кресло на командния център на СТААР, седеше жената, която бе управлявала през последните двадесет и две години организацията. Тя плъзгаше поглед по редицата от екрани на таблото пред нея. Всеки път, когато й трябваше поверително сведение или безпрекословно подчинение от когото и да било във Вашингтон, тя прибягваше до кода СТ-8, осигуряващ й
