срещу аирлианския флот е нечовешки акт, за който не съществуват никакви разумни обяснения. Наложи се Майк Търкот, който бе очаквал да бъде посрещнат като герой за дръзката операция срещу пришълците, да преглъща доста болезнени упреци за действията си. Интерпретациите на Нейбингър за чутото от компютъра в гробницата Циан Лин бяха посрещнати скептично, като се подчертаваше, че професорът така и не бе успял да се завърне невредим от китайската експедиция и научният свят разполагал единствено със свидетелствата на същия този Търкот. Потопяването на американската атомна подводница от „изтребителите фу“ се определяше като автоматична защитна реакция от страна на стража — както и стената, която сега се изправяше пред тях.
В другия край на общественото мнение бяха изолационистите, които настояваха ООН да предприеме необходимите мерки за защита срещу нова потенциална заплаха. Дънкан смяташе, че действията им наподобяват поставянето на коркова тапа в бутилка, от която шампанското вече е излетяло.
Китай бе изтеглил представителя си в ООН и бе на път да се затвори окончателно за обкръжаващия го свят. Фактът, че агенти на ООН и КИСПП бяха действали под прикритие дълбоко в територията на тази страна, само бе налял масло в огъня. От разузнаването пристигаха смущаващи съобщения за сражения и размирици в страната, за религиозни и етнически групи, използващи нестабилната политическа обстановка, за да постигнат отдавна мечтани цели. Докато разговаряше със съветниците във Вашингтон, Дънкан остана с впечатление, че до голяма степен причина за настоящите вълнения е пряката и косвена намеса на правителството в Тайван. Забравили доскорошната заплаха отвън, земните управници продължаваха да действат, движени единствено от егоистични цели и недалновидни подбуди.
След завръщането си от Китай Търкот й бе разказал за разкритията в руския Четвърти отдел относно действията на СТААР и за това, че тази организация вероятно представлява една от двете враждуващи фракции на аирлианците. Още един проблем, който само повишаваше градуса на напрежението. Имаше толкова много парченца от мозайката, които Дънкан не знаеше къде да постави. Сведението за новата връзка между компютрите на Великденския остров и Марс бе като капак на всичко.
— Не можем ли да дешифрираме аирлианския код? — попита тя.
— Едва ли. Същият е, който използват, когато искат да се свържат помежду си, без да ги разбираме. Този път за нас няма нищо в двоичен код. Никакви съобщения за мир и любов. — Адмиралът чукна по екрана. — Разговарят помежду си с висока скорост и цялата информация е компресирана. Изглежда е доста по обем.
Дънкан виждаше, че адмиралът е обезпокоен. Нямаха ни най-малка представа за мащабите на аирлианските възможности. За да унищожат подводната база на „изтребителите фу“ в Тихия океан, се наложи да използват атомно оръжие. По същия начин бяха разрушили и флотилията на аирлианците край кораба-майка. Но в нито един от двата случая противникът не бе получил възможност да покаже истинската си сила и тъкмо това безпокоеше адмирала. Като истински войник, той бе от хората, които предпочитат първо да стрелят, а после да мислят.
— Аспасия сигурно е оставил някой, който да се грижи за ранчото — подсмихна се мрачно той.
— Или пък марсианският страж е оцелял и функционира самостоятелно — рече Дънкан. — Е, поне им унищожихме корабите.
— Ох-ох — въздъхна неуверено адмиралът. — Каквото и да е онова на Марс — то е оцеляло след почти директен ядрен удар.
— Какво е положението със „Спрингфилд“? — реши да смени темата Дънкан. — Няма ли да ви попречат климатичните условия?
— Не и на подводницата. — Адмиралът посочи едно от таблата. — Държим постоянна връзка с нея.
— Мислите ли, че планът ще успее?
Адмирал Полдън вдигна рамене.
— Скоро ще разберем. Не знаем още дали полето се простира и под вода. Във всеки случай, първо ще пратим сонда.
— Подводната база на „изтребителите фу“ едва ли има свой страж — произнесе замислено Дънкан.
Полдън не й обърна внимание.
— Сондата е единствената ни възможност да видим какво става на острова.
— Няма ли промяна в полето? — попита Дънкан.
— Вижте сама — адмиралът й подаде няколко сателитни снимки. Посочи й дузина червени точки в долния ляв ъгъл. — Това е моят флот.
Пръстът му се премести върху един черен кръг, в сравнение с който могъщата армада изглеждаше като пасаж от дребни рибки.
— Ето го силовия щит. Нищо не може да проникне през него. От АНС опитаха с целия спектър от лъчения. Този проклет компютър крие нещо от нас и колкото по-дълго седим тук и чакаме, толкова по- неприятна ще бъде изненадата.
— Госпожо? — извика някой от входа на кабината.
— Да? — Дънкан се извърна.
— От Агенцията съобщиха, че са засекли нелегално проникване в ИНТЕРЛИНК от този район през САТКОМ. Проследили са пътя на сигнала и смятат, че първоизточникът се намира на Великденския остров. Вероятно е била използвана апаратурата, която оставихме в галерията.
— От колко време е в мрежата? — попита тя.
— Почти цял ден.
— И чак сега ми го казвате? Незабавно прекъснете връзката със спътника!
— Не… чакайте — спря я адмирал Полдън. — САТКОМ е единствената ни връзка с щаба.
— Адмирале, нима ще оставите стража да проникне в ИНТЕРЛИНК и оттам в Интернет? Какво, според вас, може да търси там?
— Нямам представа — отвърна сковано Полдън.
— Аз също нямам представа — рече Дънкан и пристъпи към офицера, който се издигаше с цяла глава над нея, — но искрено ви препоръчвам да прекъснете незабавно връзката, преди стражът да е открил онова, което търси ако вече не го е сторил. Освен — добави тя, — ако нямате някаква съществена причина да позволите на компютъра на пришълците да се рови в ИНТЕРЛИНК. Какво ще заповядате, адмирале?
Полдън я погледна навъсено и бавно кимна.
— Добре. Ще се свържа с АНС и ще им кажа да изключат спътниковата връзка.
Вече много дни непознатият не бе сменял позицията си, увит в топлия, арктически спален чувал и покрит с бяло маскировъчно платнище. За скривалище бе избрал тясна ниша в основата на обветрен бор, чиито гъсти, покрити със сняг клони осигуряваха чудесно прикритие срещу въздушно наблюдение.
Беше валяло снощи, макар че бе все още разгара на лятото и причината бе в географското положение. Намираше се в най-северната част на Нова земя, острова, който разделяше Баренцово от Карско море. Северната извивка на острова проникваше в самия Ледовит океан.
Най-близкият град бе Архангелск и до него по права линия имаше около осемстотин километра. Океанът, заобикалящ острова, бе покрит с лед през цялата година. Времето бе непредсказуемо, бурите бушуваха често и траеха по цяла седмица. В продължение на много години значителна част от острова бе използвана от съветското правителство като полигон за ядрени изпитания. Този факт почти изключваше възможността някой да стигне дотук по суша. Имаше само два възможни пътя — по въздух с вертолет или с ледоразбивач по вода.
Непознатият бе избрал за своя пост стръмния склон на невисока планина, откъдето се виждаше като на длан самолетната площадка и сгушените край нея постройки. По-далеч, докъдето стигаше погледът, се виждаше само замръзналата повърхност на океана.
Той чу приближаването на другия доста преди да го види. Проправяше си път през гъстата гора, но се придвижваше бавно и мъчително заради дълбокия сняг. Непознатият не помръдна, дори когато другият спря пред него и се опря на щеките си, изпускайки грамадни облаци от пара.
— Аз съм Гергор — произнесе кратко той.
Новодошлият си пое дъх и кимна.
— Коридан — представи се той.
— Как мина пътуването?
