енергозахранването! Навсякъде!
— Какво? „Изтребители фу“? — Дънкан бе изслушала размяната на информация между отделните звена на „Спрингфилд“ преди връзката да бъде прекъсната. — Мислех, че сме се справили с тях.
Малките светещи сфери, известни от времето на Втората световна война като „изтребители фу“, бяха в действителност очите и ушите на стража. Можеха да се движат с еднаква скорост както по въздуха, така и във водата.
Едно мускулче не спираше да трепти върху бузата на адмирал Полдън.
— Сигурен съм, че ударихме право в базата им. Нямаше и следа нещо да е оцеляло сред взрива.
— Тогава тези са дошли от друго място.
— Какво е положението със „Спрингфилд“? — попита адмиралът.
— Двигателите са спрени. Подводницата потъва бавно.
— „Изтребителите фу“?
— Държат позиция между „Спрингфилд“ и полето.
— Надушил ни е и изчаква да види какво ще предприемем. Знае, че ни бива да удряме здраво.
Дънкан си помисли, че последното заключение е твърде оптимистично.
— На каква дълбочина под „Спрингфилд“ е дъното?
— На четиристотин метра, сър.
Адмиралът въздъхна.
— Ще легнат на дъното и ще чакат.
— И докога?
— Докато някой от вашите дебелоглави политици не разбере, че трябва най-сетне да пръснем на хиляди парченца този гаден остров. И да унищожим „изтребителите фу“, както постъпихме с предишните.
„По-лесно е да се каже, отколкото да се направи“ — помисли си Дънкан, но запази коментара за себе си.
Товарният отсек на „Оспрея“ бе натъпкан с хора и екипировка. Когато се наклони напред, придържащите въжета се изпънаха като струни, за да не позволят на контейнерите да се преобърнат. Търкот се добра до пилотската кабина и подаде глава между седалките.
Не беше особено трудно да се види къде точно е била разположена базата „Скорпион“. На около половин километър източно от мястото, където им предстоеше да кацнат, ледената покривка бе разцепена и обгорена от нещо, което бе оставило изкоп с диаметър четиристотин метра.
Пилотите вече се готвеха за кацане. Търкот погледна към площадката. Представляваше тясна лента разчистен и подравнен сняг, встрани се виждаха постройките, където бяха настанени военните инженери.
— По-добре седнете и се закопчайте — предложи му пилотът.
Прелетяха над един снегорин със завързано на кабината червено знаменце. По-нататък някой вече размахваше зелени сигнални флагчета. Търкот се върна на мястото си и се пристегна с колана, макар да не вярваше, че подобна предпазна мярка би му помогнала да оцелее, ако самолетът се запремята по пистата.
През малкото кръгло прозорче се виждаше само бяла снежна равнина. Самолетът се снижи плавно и започна да намалява скорост. Когато кацна, Търкот забеляза, че снегоринът ги следва, влачейки отзад метална шейна.
Пилотите изключиха двигателите и внезапно се възцари оглушителна тишина. Бяха привикнали с постоянния рев на моторите през осемте часа след излитането от самолетоносача „Стеди“. С изключено отопление, температурата вътре започна бързо да спада. Търкот вдигна ципа на дебелото пухено яке, огледа дали багажът е прибран и чак тогава си сложи втория чифт ръкавици. Бяха ги снабдили със специални многопластови арктически дрехи с маскировъчен цвят и полипропиленово бельо срещу телесната влага. Само обувките, макар обемисти и дебели, сякаш не бяха достатъчно топли. Всъщност, бяха същия модел, какъвто им бяха раздали по време на подготвителните арктически занятия в школата, преди близо двадесетина години. Търкот с недоволство си помисли, че бюрократите в Пентагона са готови да отпуснат милиарди за нов самолет, но не биха дали пукната пара, за да бъдат на топло краката на обикновения войник.
Задната рампа се отвори и през процепа нахлу вледеняващ вятър. Въздухът бе толкова студен, че кожата по лицето го заболя нетърпимо. Приведен напред срещу режещите студени пориви, Търкот скочи от рампата и се огледа. Снегоринът бе съвсем близо и той закрачи към него, като се стараеше да потисне треперенето си.
— Добре дошли в ада — посрещна го шофьорът засмяно. Търкот не отговори. Не можеше да откъсне поглед от грамадната цепнатина в леда, съвсем близо до пистата. Хората му вече товареха снаряжението в шейната.
Руиз си вдигна ципа, бръкна в джоба и хвърли няколко смачкани банкноти на пода. Ръката на проститутката се стрелна и те изчезнаха под разхвърляните й дрехи. Дори не си бе направила труда да си свали полата по време на краткотрайната им страстна хватка, просто я бе запретнала нагоре. По тези диви места проституцията бе твърде далеч от представите за този древен занаят, макар да се намираха във Вилхена — главен град на район в Западна Бразилия, с големината на щата Тексас. Бяха се върнали рано тази сутрин, след като цяла нощ си проправяха път през обраслите с растителност притоци на голямата река.
Руиз излезе от къщурката, сглобена от прогнили щайги и покрита с картон, и примижа към яркото слънце. Чувстваше се добре на открито, след дните, прекарани във вечния сумрак на гъстата джунгла.
— Ето те, къде си бил! — извика му един от селяците, които бе наел за последното пътешествие. — Американецът иска да те види. Чака те в канцеларията на губернатора.
Руиз се намръщи.
— За какво съм му притрябвал?
— Откъде да знам?
Руиз закрачи към къщата на губернатора, като се питаше какво ли още може да иска от него американецът. Полицаят, който дремеше на едно столче пред караулката, дори не му обърна внимание. Руиз влезе в прохладния коридор, пресече го и спря пред вратата на кабинета. Почука веднъж и без да чака покана, влезе.
Харисън седеше на креслото срещу бюрото на губернатора, който въпреки високото си звание, всъщност бе дребен, болнав на вид мъж на средна възраст, чиято основна задача бе да следи за събирането на данъците, да прибира своя дял и да праща останалото надолу по реката.
— Сеньор Авилон — Руиз сведе почтително глава.
— Кажи му! — извика Харисън.
Руиз погледна въпросително губернатора. Харисън скочи и го сграбчи за ръката.
— Кажи му какво си видял!
— Но аз не… — поде Руиз.
— За селото! За мъртъвците! — Харисън му друсаше ръката.
— Господин Харисън ми разказа, че вчера сте открили някакво селце, където всички били мъртви — намеси се губернаторът.
— Така беше — призна Руиз.
— Мъртвите индианци ли бяха? — попита Авилон и Руиз знаеше накъде бие.
— Да, сеньор.
Авилон разпери ръце и се подпря на бюрото.
— Е, приятелю, много чудни неща се случват нагоре по реката. Ако ви разкажа дори половината от историите, които чувам всяка седмица, направо няма да ми повярвате.
— Но това село… — отново заговори Харисън. Губернаторът го прекъсна.
— Всички са измрели, нали?
Харисън кимна.
