— Стигнахме четвърта платформа — обяви Милър, след като клетката опря върху ледената повърхност.
Търкот се огледа. Следващата шахта вече вървеше хоризонтално. На около четиридесет метра по- нататък в прокопания тунел, група работници ги очакваха край няколко землекопни машини. Мощни прожектори хвърляха ослепителни отблясъци от лъскавите стени. Милър го поведе в тунела. Междувременно клетката се издигна, за да вземе останалите барети и оръжието.
— Готови сме да продължим, когато кажете — кимна Милър.
— Ами, продължавайте — отвърна Търкот. Милър даде знак и шумът от бормашините премахна всякаква по-нататъшна възможност за разговор.
След около минута воят на металните бургии се снижи рязко. Един от мъжете, които надничаха към предната част, изтича при Милър.
— Пробихме стената! — извика той.
Милър нареди на хората си да приберат машините и да се отдръпнат назад. Търкот се огледа дали баретите са готови и бавно приближи отвора. Докато вървеше, свали дебелата външна ръкавица и опря облечения си в тънката вълнена ръкавица пръст на спусъка на автомата.
Отворът в леда бе широк метър и двадесет и висок деветдесет сантиметра. Зад него имаше само непрогледен мрак. Търкот извади една запалителна ракета от раницата, дръпна връвчицата и я метна вътре. Внезапно блесналата светлина очерта ярък ореол сред мрака.
Търкот прекрачи през отвора. Докъдето му стигаше погледът се виждаше само открито пространство, без никакви стени.
— Милър! — извика той през рамо.
— Какво?
— Можеш ли да ми осигуриш малко светлина?
— След минутка.
Останалите барети един по един се пъхнаха през отвора и заеха кръгова позиция около Търкот, Шумът от стъпките им отекваше някъде далеч.
Зад гърба на Майк внезапно блесна силна светлина от прожектор, която най-сетне прогони непрогледния мрак.
— Божичко! — възкликна един от войниците.
Лъчът светлина се протягаше на близо осемстотин метра, преди да опре в отсрещната стена. Подобно на детско градче, подредено върху ледения под, малка група постройки се гушеха в центъра на кухината, на около двеста метра пред тях.
Търкот даде знак на баретите да го последват и се отправи към най-близката сграда.
Лиза Дънкан се притисна рязко в седалката, когато катапултът дръпна корпуса на излитащия Е-2Ц „Хоукай“ надолу към палубната площадка. Носът на самолета се насочи към небето, машината подскочи, прелетя над ръба на площадката и изведнъж се издигна нагоре в дъжда.
Без да губи време за ориентация, пилотът наклони самолета и пое в южна посока. Дънкан погледна през рамо към отдалечаващия се „Джордж Вашингтон“, чиито надстройки вече се губеха в мъгливата пелена.
Тя се облегна уморено назад. Изпитваше леко угризение, задето не бе дочакала завръщането на Майк на „Вашингтон“, но и без това не я свърташе на едно място. Двамата можеха да се срещнат на „Стенис“, който плаваше край бреговете на Нова Зеландия, и оттам да планират следващата си стъпка, преди тя да продължи към Русия. Фактът, че все още имаше функциониращи „изтребители фу“ — макар те да се придържаха към околностите на Великденския остров — беше достатъчно обезпокоителен. Също колкото и новината за нахлуването на стража в ИНТЕРЛИНК и оттам в Интернет, без някой от АНС да го забележи. Дори й беше малко трудно да повярва, че се е случило.
— Можете ли да ме свържете с Агенцията за национална сигурност? — попита тя.
— Разбира се, госпожо — отвърна пилотът.
Докато чакаше връзката, тя почувства вибрации в левия си джоб. Извади сателитния телефон и го отвори.
— Дънкан.
— Доктор Дънкан, за мен е удоволствие да разговарям с вас.
Дънкан правеше безуспешни опити да свърже гласа с познато лице. Номерът на сателитния й телефон бе секретен и само няколко души го знаеха.
— Представете се.
— Името ми няма никакво значение, доктор Дънкан. Абсолютно никакво.
— В такъв случай, предполагам, че няма за какво да разговарям с вас.
— Ако толкова държите на това, можете да ме наричате Харисън.
— И какво мога да направя за вас, господин Харисън?
— Зная за изстрелването на совалката. Защо, според вас, КИСПП толкова бърза да си възвърне контрола над кораба-майка?
Това беше въпрос, който и Дънкан си задаваше.
— Там се крие опасност — подметна Харисън.
— Каква опасност?
— Същата, каквато и преди — рече Харисън. — Двигателят на кораба-майка не бива да се включва.
— Но нали рубинената сфера е разрушена?
— А смятате ли, че е била единствена?
Дънкан отново нямаше отговор.
— Защо, според вас, КИСПП толкова бърза да си възвърне контрола над кораба-майка? — повтори въпроса си Харисън.
— Не зная — предаде се Дънкан. — Хайде, вие ми кажете.
— Съществува план. Трябва да му се попречи.
— Чий план?
— На стража. На компютъра на Аспасия. Има още много неща, които не знаете. „Меджик-12“ не е открил в Джамилтепек стража-компютър, който бяха докарали в Дълси.
— Откъде знаете?
— Погледнете на юг, доктор Дънкан. На юг. Ако откриете къде е бил стражът, ще узнаете истината и тя ще ви каже много неща.
— И откъде се е взел стражът от Дълси?
— Нямам много време. Задава се голяма опасност — повтори Харисън. — Черната смърт се връща отново.
— За какво говорите? Кой сте вие?
— Ще ви пратя доказателство. Но трябва да вземете мерки, преди да е станало късно. Нарушавам клетва, като говоря с вас, но ние също подценихме онова, което предстоеше да се случи. Други се намесиха.
— Кои сте „вие“? За какво говорите? — повтори възбудено Дънкан, но връзката вече беше прекъсната.
— Трябва ли да убиваш? — попита Че Лу.
Ло Фа се изплю в храста, зад който се спотайваше.
— Стара приятелко, нима те уча как да се ровичкаш из твоите гробници? Не ми казвай как да си върша работата. Нали поиска от мен и хората ми да открием това място? Ако искаш да знаеш какво има там — той посочи останките от американския хеликоптер — ще се наложи хората ми да премахнат част от постовете.
— Няма да позволя повече убийства — инатеше се Че Лу, но в гласа й я нямаше предишната увереност. Даваше си сметка, че Ло Фа е прав. Той знаеше по-добре от нея как да се справи със ситуацията.
Шумът от приближаващия се хеликоптер прекъсна беседата им. Ло Фа даде последни нареждания.
