Двама от хората му се изгубиха между дърветата. Единият носеше в раницата си гранатомет. Ло Фа поведе останалите в обратна посока, близо до мястото, където двамата часови охраняваха хеликоптера. Че Лу ги последва. Беше участвала във Великия поход на Мао, сигурно можеше да повърви още малко, преди да удари последният й час.
Че Лу беше на седемдесет и осем години и всеки ден от живота й бе оставил следа по лицето. Само очите й бяха ярки и блестящи — съвсем като на онова момиче, което с плам и неуморна вяра бе следвало тогава председателя Мао. Същите като на вече зрялата жена, оглавила Катедрата по археология към Пекинския университет. Но сега знаеше, че никога няма да се върне в Пекин. Дори тук, в далечните западни провинции, всички бяха чули за размириците край столицата и за студентските вълнения по улиците. Едва ли обаче този път всичко щеше да се размине, както през 1989 г. Не и когато изпитани бойци като Ло Фа хващаха оръжието.
Да, всеки преживяваше своята метаморфоза. Ло Фа — някогашният бандит, се бе превърнал в партизанин. А Че Лу, видната столична професорка, сега бе никому неизвестна изследователка — може би дори търсена от властите.
Мислите й бяха прекъснати от приглушен гръм. От засадата в близките храсти сред ослепителен блясък излетя ракета, издигна се нагоре и удари приближаващия се вертолет. Последва взрив, кабината се преобърна, перките заораха в короните на дърветата и машината се стовари на земята.
Лейтенантът от китайската армия и неговият свързочник се втренчиха в горящия хеликоптер, сетне като по команда се обърнаха и побягнаха в обратна посока. Точно към мястото, където ги очакваха хората на Ло Фа. И двамата бяха покосени от кратка автоматна стрелба. Всичко приключи за по-малко от тридесет секунди. Че Лу бе виждала много насилие в живота си, но всеки път се изненадваше колко бързо настъпва смъртта. Често пъти при подобни случаи си бе задавала въпроса, защо жертвите — като тези двама войници — не бяха получили възможността да доживеят до дълбока старост като нея. Не знаеше дали става дума за сляпа случайност, или пък съществуваха някакви висши, предопределящи всичко сили. А може би и двете.
Колкото по-дълго живееше, толкова повече осъзнаваше размерите на собственото си невежество. Откриването на извънземните артефакти в подземията на гробницата Циан Лин миналата седмица само потвърждаваше този неоспорим факт. За кой ли път цялата история на човечеството трябваше да бъде пренаписана от начало.
Когато пристигна при разбития американски хеликоптер, Ло Фа вече я очакваше с бележник в ръка. Тя огледа един по един мъртъвците.
— Хубаво ще е да духнем по-скоро от тук — подметна Ло Фа, като видя, че професорката се е зачела в бележника.
Тя му посочи трупа на Нейбингър.
— Искам да погребете американеца. Той беше достоен човек. Благодарение на него узнахме тайната на Циан Лин. — Тя вдигна бележника пред очите на Ло Фа.
— Побъркана старица — промърмори недоволно старият й приятел, но все пак нареди на хората си да изпълнят желанието й.
Имаше една част от Кели Рейнолдс, която все още й принадлежеше. Не беше голяма, но стигаше, за да съхрани собственото й „аз“. И това бе достатъчно.
Защото благодарение на нея, докато стражът преследваше една след друга своите цели, тя премести мислите си в друга посока.
Телепатичната връзка с компютъра, както пръв бе открил Питър Нейбингър, беше като двупосочна магистрала. И докато стражът получаваше от нея всичко, което го интересуваше, Кели също можеше да надзърне тук и там, макар и със значителни усилия.
— Някой е бил тук съвсем скоро. — Търкот вдигна замръзнала чашка с кафе от масата и я обърна наопаки. Отдолу беше щампована датата на производството — 1996 г. Тридесет години след като „Меджик- 12“ бе затворил станцията. В помещението също така беше монтирана свръхмодерна комуникационна апаратура за сателитна връзка.
— Който и да е бил, вече си е отишъл — отбеляза капитан Милър. — Вероятно е знаел за атаката на „изтребителите фу“.
Търкот излезе от стаята и продължи нататък по коридора. Бутна една врата, прекрачи прага и замръзна, потресен от гледката.
В просторната стая имаше десетина изправени вертикално прозрачни цилиндри, пълни с кехлибарена течност. Сети се къде бе виждал нещо подобно — на най-долния етаж на биолабораторията в Дълси. Той се приближи до един от цилиндрите. Вътре тъмнееше нещо. Приличаше на човешко тяло. Сноп разноцветни тръби влизаха отгоре, други излизаха от долния край на цилиндъра. Търкот свали ръкавицата си и докосна стъклото. Беше съвсем студено, течността вътре вероятно бе замръзнала.
— Какво е това, мътните го взели? — попита Милър.
— СТААР — отговори кратко Търкот.
— Какво искаш да кажеш?
— Мисля, че от тук са получавали свежи попълнения.
С помощта на очилата за нощно виждане Толанд продължаваше да следи десетинаметровия участък от пътеката, който бе разположен пред неговата позиция. Познаваше точното местонахождение на всеки един от неговите осемнадесет мъже, знаеше и с какво са въоръжени. Достатъчно бе да открият огън в полосата между скритите маркери, които бяха поставили през деня, и пътеката щеше да се превърне в истинска скотобойна за всеки, който се приближи към тях.
Толанд бе избрал това място, защото тук пътеката вървеше в права линия, следвайки ниската част на стръмния склон отсреща. Така всеки, който минеше по нея, щеше да се окаже затворен между огъня на оръжията и склона, миниран със „специалитетите“ на Фолкнър. Пътеката очертаваше единствения проход на стотици километри наоколо, свързващ вътрешността на Андите и Боливия със западната част на континента. Местността бе обрасла с шубраци и дръвчета, но по-нагоре теренът почти бе лишен от растителност, тук- там белязан от посивели снежни преспи.
Наемниците бяха пристигнали предния ден с обикновен пътнически полет до Ла Пас и се бяха събрали на летището. Толанд се бе погрижил за няколко камиона, с които да ги откара до подножието на Андите. От там ги поведе пеша по планинските пътеки.
