Толанд чу, че някой се движи зад него. Предполагаше, че е Фолкнър, неговият сержант, и наистина миг по-късно Фолкнър го чукна лекичко по рамото.
— Ендрюз получи съобщение по сателита. В момента го записва.
Толанд изви глава и погледна през рамо към гъстата джунгла. Ендрюз се бе настанил до едно дърво и работеше със сателитния приемник, тяхната единствена връзка със света.
„Май няма време за това“ — рече си Толанд, дочул шум откъм далечния край на пътеката. Той насочи вниманието си към предстоящото. Чуваше се потракване на недобре прикрепена екипировка, дори откъслечни фрази от приглушени разговори в мрака.
Ето че се появи и водачът. Какъв глупак, дори използваше фенерче без червен филтър, за да си осветява пътя! Изглеждаше като голям прожектор в окулярите на прибора за нощно виждане. Толанд нагласи настройката и потърси опашката на колоната.
Групата се състоеше от тринадесет мъже и две жени. Бяха въоръжени повече с лопати, отколкото с оръжия. Носеха и двама ранени на набързо пригодени от прътове и одеяла носилки.
Толанд свали очилата и ги пусна да висят на шнуровете. След това нагласи до рамото си приклада на своя автомат „Стърлинг“ и опря пръст на спусъка. С другата ръка стисна ръчката на дистанционния детонатор.
Мъжът с прожектора бе точно срещу него, когато Толанд изтегли ръчката към себе си. Осколъчната мина озари нощното небе с блясъка си, разпръсквайки на височина около метър сред групата хиляди невидими метални късчета.
Още не бяха затихнали писъците на ранените и Толанд откри огън, последван от останалите. Настъпи суматоха, неколцина от оцелелите, следвайки инстинкта си вместо обучението, побягнаха към склона и започнаха да драпат отчаяно по стръмнината.
— Сега — произнесе спокойно Толанд.
Не беше необходимо. Фолкнър си знаеше работата. Той натисна копчето на малкия радиопрекъсвач и на склона отсреща разцъфнаха разноцветни пламъци. Една след друга изригваха и останалите осколъчни мини, заровени от сапьора по стръмния склон.
— Хайде, да свършваме! — извика Толанд и се изправи.
Той си постави очилата и се огледа. Фолкнър зае позиция в другия край на района на засадата. Останалите наемници се разпръснаха и взеха да проверяват една по една жертвите. Изведнъж в мрака се разнесе изстрел — бяха открили оцелял сред труповете.
Толанд осветяваше лицата. Повечето бяха променени до неузнаваемост от куршумите и минните осколки.
Когато се добра до едно от телата, които бяха поставени на носилки, съзря женско лице, с широко отворени очи и увиснала долна челюст. Жертвата несъмнено е била хубава, с онази екзотична полуиндианска, полуиспанска красота, но сега бе опръскана с кръв и на една от бузите й имаше голям черен мехур. Толанд се доближи до другата импровизирана носилка. Тялото вътре бе в още по-трагично състояние. Голяма рана в главата, ужасно много тъмна кръв и няколко черни мехура, които почти скриваха лицето. Толанд се пресегна и разкъса отпред ризата. Гърдите на мъртвеца също бяха покрити с черни мехури.
— Строй се всички! — извика Толанд. — Да видим какво имате!
Наемниците се подредиха на пътеката пред него и започнаха да хвърлят всичко, което бяха намерили. Съвсем скоро пред краката на Толанд се оформи купчина от завити в найлон пакети.
Толанд разряза един от пакетите с нож. От дупката се стече бял прашец. Кокаин.
— Мамка му — изруга ядно Толанд и погледна към Фолкнър. — Не е това.
Фолкнър повдигна рамене.
— Казаха ни да причакаме всички, които минават по пътеката, и да търсим метална кутия. Сега какво ще правим?
Толанд посочи на изток, към другия край на прохода.
— Ще продължим с плана.
Патрулът пое към бразилската граница.
Търкот се върна при „Оспрея“. Беше оставил капитан Милър да отговаря за базата „Скорпион“. Освен телата в прозрачните цилиндри, нямаше почти никакви други следи, свързани по един или друг начин със СТААР. Откриха стая с компютри, която изглежда бе предназначена за команден център, и Търкот нареди да демонтират твърдите дискове и да ги пратят за анализ в Зона 51.
От Милър също така се изискваше да извади поне едно тяло от цилиндрите. Задачата нямаше да е лесна, имайки предвид, че течността вътре бе замръзнала. Трябваше първо внимателно да я размразят, а едва след това да отделят тялото. Междувременно Търкот нареди на пилота да излети и да поеме в северна посока.
Веднага щом „Оспреят“ се вдигна във въздуха, той се замисли за новите открития. Съмняваше се, че ще намерят каквато и да било интересна информация на дисковете, но човек никога не знае. Особено, ако персоналът на базата я бе напуснал набързо, под заплахата от предстоящото нападение на „изтребителите фу“.
Загадката на СТААР си оставаше неразрешена. Поне в близките няколко дни.
— Майор Куин, говори охраната — разнесе се глас от миниатюрната слушалка в ухото на Куин.
Бюрото на Куин бе разположено на площадка, от която се виждаше всичко, което ставаше в Куба. Когато откриха, че двете тела на агентите от СТААР не са човешки, той бе наредил да затворят за външни лица Зоната, въпреки яростните протести на медиите, които се надяваха на нови сензационни разкрития.
Куин се почувства щастлив, след като се отърва от журналистите. Така и не можа да привикне с шумотевицата, след годините секретна работа в „Меджик-12“. Засега Вашингтон и КИСПП бяха единодушни, че историята със СТААР трябва да се пази в тайна и Куин им бе благодарен за това.
— Говори Куин — представи се той в малкия микрофон. — Докладвайте!
— Засякохме нарушител.
— Местонахождение?
— Всъщност, сър, той току-що премина през главния вход.
— Предайте го на местните власти — нареди раздразнено Куин.
— Настоява да се срещне с Лари Кинсейд или Лиза Дънкан.
Куин прехапа устни.
— Как се казва?
— Сър, отказва да ни съобщи името си. Но не е американец. Твърди, че идвал от Русия. От някаква организация, наречена Четвърти отдел.
— Доведете го веднага.
7.
— Майк.
Лиза Дънкан го прегърна силно и се притисна към него.
Търкот я сграбчи и я повдигна, краката й се отделиха от палубната площадка. Останаха така няколко секунди, след това Дънкан си спомни, че наоколо има и други хора, които ги гледат, и се дръпна назад.
— Ела. — Търкот посочи с ръка една врата в основата на главната надстройка. „Джон К. Стенис“ беше кораб близнак на самолетоносача, който Дънкан бе напуснала. Морските съдове от клас „Нимиц“ бяха най- модерните и най-мощни кораби във флотата на САЩ, пренасящи на борда си над седемдесет бойни самолети, способни да изстрелват различни видове оръжия с ядрени глави.
На „Стенис“ площадката за кацане беше дълга триста и двадесет и широка осемдесет метра. Самолетът, с който бе пристигнала Дънкан, вече беше откачен от спирачното въже и в момента го теглеха на буксир към асансьорната платформа, за да го спуснат в хангара. В далечния край на палубата бяха подредени плътно един до друг множество Ф-14 „Томкет“ и Ф/А-18 „Хорнет“.
