добре и искрено се надяваше, че американецът няма никакви планове за днешния ден. Вероятно все още търсеше предавател, за да разкаже на света за трагедията с измрелите индианци. Руиз тихичко се засмя.
Забеляза, че един от пластмасовите контейнери на американеца е изчезнал, но това не му направи впечатление. Сви се под сянката на кабината, дръпна пончото над главата си и потъна в неспокоен сън.
6.
Търкот стоеше на ръба на шестметров кръг от хлътнал лед. Недалеч зад него ревяха двигателите на втория приземен „Оспрей“. Малко след това снегоринът докара нова партида екипировка и неколцина военни инженери.
Шефът на предишната група застана до Търкот и се огледа. Беше пристигнал тук още преди четири дни и кожата по лицето му бе изранена от студа и ледените късчета във вятъра.
Точно пред тях, в центъра на вдлъбнатината, ледът е бил разтопен, а след това замръзнал отново, оформяйки стъкленопрозрачна повърхност.
— Виждате ли какви ги е свършил проклетият „фу“? — заговори го инженерът.
— А какво е положението с базата?
— Два и половина километра леден пласт е достатъчно солидна защита. Не сме напълно сигурни, но смятаме, че базата е съхранена в добро състояние. — Той посочи вдлъбнатината. — Изглежда „фу“-то е използвало някакъв вид лъчево оръжие. Дълбочината на отвора е петдесетина метра, но пораженията от ударната вълна са доста по-големи.
— Готов ли сте да слизаме? — попита го Милър.
Вместо отговор Търкот прекрачи в клетката. Инженерът се присъедини към него и закачи една верига на мястото на вратата. Той даде знак с ръка и кранистът ги повдигна над отвора на шахтата.
Започнаха да се спускат надолу, а металното въже над тавана на кабината се развиваше все по-бързо. Изминаха петнадесет минути, преди да достигнат първата междинна платформа. Тук шахтата внезапно се разшири до кухина широка девет метра и висока дванадесет. Стените бяха от ослепително бял лед, който отразяваше многократно светлината на прожекторите. Търкот бе завладян от усещането, че е попаднал в някакъв приказен, вечно замръзнал свят.
Двама души бяха клекнали до един калорифер и си грееха ръцете.
— Здрасти, капитане — подвикна им единият.
Милър слезе от клетката и се насочи към втората шахта, в другия край на ледената кухина, където имаше идентична клетка. След още десет минути спускане достигнаха втора междинна платформа, където процесът беше повторен.
— Колко време ви остава, докато стигнете базата?
Инженерът тупна Търкот по рамото и го отведе при утъпкана пътека, маркирана с пилони и въжета. От тук се виждаше добре отвора в леда, пробит от групата. Беше малко встрани от вдлъбнатината, но продължаваше под остър ъгъл надолу и излизаше под горната ледена плоча. На входа бе монтиран подвижен метален хангар. Чуваше се равномерен шум от няколко работещи генератора. Инженерът му отвори вратата и Търкот пристъпи вътре. Тук шумът рязко се усили. Инженерът си свали качулката.
— Аз съм капитан Милър — представи се той.
— Майк Търкот.
Вътре бе малко по-топло. Милър посочи човека, който работеше на нещо като сондажна платформа.
— Хората ми работят от четири дни без прекъсване. Наложи се да построим още три междинни платформи.
Милър отведе Търкот при металните стълби за първата междинна платформа. Майк погледна надолу в широката пет метра отвесна шахта. По една от стените й се спускаха няколко черни кабела.
— Само преди час достигнахме дълбочината на базата. Преминахме към хоризонтален изкоп и малко след това се озовахме в подземната кухина. Долу ни чакат.
На платформата бе поставена стоманена клетка.
— Металните сондажи, които извършихме тази сутрин, сочат, че сме се озовали в непосредствена близост до базата — обясняваше Милър, докато се спускаха. Той поклати учудено глава. — Мисля си, какви невероятни усилия са полагали онези момчета през петдесетте, когато са строили станцията. Трябвало е да прокопаят достатъчно широк отвор, за да могат да изтеглят скакалците на повърхността. Опитахме се да открием първоначалната шахта, но всичко е било разрушено от ударната вълна при атаката и последващото разместване на ледените пластове.
Търкот вече знаеше, че базата „Скорпион“ е неразривна част от историята на Зона 51, макар да се намираше на другия край на света. Когато хората от „Меджик-12“ открили кораба-майка в кухината в Невада, там имало само два скакалеца. Но затова пък край самия кораб намерили плочици със старорунически надписи, където се описвало точното местонахождение на останалите. В началото учените от „Меджик-12“ не могли да разчетат надписите, но те били придружени с достатъчно подробни карти и схеми, които им помогнали да се ориентират. Периодът бил краят на Втората световна война и възможностите били доста ограничени. Все пак тогава вече било известно, че германците също правили опити да осъществят добре екипирана експедиция до Ледения континент. Известно е, че нацистите вярвали в мита за тайнствената земя Туле — вариант на легендата за Атлантида, според който обаче изчезналият континент се намирал на Северния или на Южния полюс. Така германците изпратили подводници и към двата полюса, но после войната взела лош обрат и експедициите били забравени.
През 1946-та, веднага щом били осигурени достатъчно средства и ресурси, правителството на САЩ дало ход на операция „Далечен скок“. Това била най-голямата експедиция, изпращана до Южния полюс. В хода на тази експедиция била проучена 60 процента от бреговата линия на Антарктида, били заснети и картографирани близо половин милион квадратни километра земя, където досега не бил стъпвал човешки крак и всичко това, за да се прикрие истинската цел на експедицията — а именно да се открие аирлианското скривалище.
Най-сетне, точно в средата на обширно и равно поле, изследователите се натъкнали на сигнали за масивни метални залежи под леда. Всичко това му бе разказал един от участниците в експедицията, фон Сеект, германец, бивш нацист, който после бе станал член на „Меджик-12“.
Докато разглеждаше гладките стени на шахтата, Търкот си припомни онова, което фон Сеект му бе описал за особеностите на Ледения континент. В Антарктида на места ледената покривка достига пет километра дебелина и е толкова тежка, че притиска лежащата отдолу земя до равнище под това на морето. Ако ледът бъде премахнат, континентът ще се издигне с няколко километра!
След няколко неуспешни опита едва през 1955-та „Меджик-12“ събрал достатъчно опит, за да се заеме с извличането на скакалците от кухината. Организирана била нова експедиция с кодовото название „Дълбоко замразяване“, под ръководството на адмирал Бърд. В хода на тази експедиция били построени пет станции по крайбрежието и още три във вътрешността. Първият самолет, който се приземил в зоната, където засекли наличие на метал, определил точното местонахождение под леда, но екипажът загинал при започналата внезапно буря.
Базата „Скорпион“ била деветата станция, изградена при операция „Дълбоко замразяване“, но съществуването й било запазено в строга тайна. Самият фон Сеект я посетил през 1956 г., когато най-сетне проникнали в кухината под леда.
Вътре открили останалите седем скакалеца. Наложило се шахтата да бъде разширена до дванадесет метра в диаметър, а също да бъдат изградени общо осем междинни платформи за повдигането на скакалците. Не по-малък проблем било и транспортирането на летателните съдове през територията на Щатите. Безброй инженерни предизвикателства в една епоха, когато техниката не разполагала с толкова могъщи средства.
Но фон Сеект му беше казал също така, че базата „Скорпион“ била затворена веднага след изтеглянето на скакалците. Никой, поне от страна на „Меджик-12“, не бе проявил интерес към съдбата й след приключване на операцията. По-късно се разнесли слухове, че там се настанили представители на друга свръхсекретна организация — СТААР.
