Все пак бе оцелял. Даваше си сметка, че не всички бяха имали неговия късмет.
Спомни си за полковник Костанов от Четвърти отдел на руското МВР. Полковникът бе загинал на склона на Циан Лин, отблъсквайки превъзхождащи го по численост китайски военни части. Питър Нейбингър също бе мъртъв, след катастрофата на неговия хеликоптер някъде във вътрешността на Китай. Кели Рейнолдс бе останала в плен на стража от Великденския остров и от тогава от нея нямаше никаква вест. Фон Сеект доживяваше последните си дни в болницата на авиобазата Нелис. От първоначалната група, участвала в разкриването на тайната на мистериозната база, само той и Дънкан бяха останали да се борят.
И съдейки по съобщението на Лиза, борбата продължаваше.
Кинсейд захвърли недоволно снимките. Където и да бе паднал ТЛ-САТ-9-3, нямаше да го открие по този начин. Района, който бе заснел спътникът по негова заръка, представляваше гъста и непроходима джунгла. Дори термодетектори и инфрачервени изображения едва ли щяха да помогнат за намирането на вече изстинал къс метал.
Трябваше да признае, че ТЛ-САТ-9-3 е погълнат безвъзвратно от джунглата.
Компютърът на Кинсейд изписука. Той нетърпеливо провери пощата, надявайки се да е поредното съобщение от Яков. Когато за първи път получи писмо с този подпис, той се свърза с Лиза Дънкан, за да узнае, че Яков работи в руския Четвърти отдел. Лиза му разказа за героичната смърт в Китай на друг член на тази група — полковник Костанов — който по този начин помогнал на Търкот и Нейбингър да се измъкнат от обкръжението. Тъкмо последната информация накара Кинсейд да се отнесе сериозно към писмото на руснака. Дънкан бе на същото мнение.
Но този път писмото не беше от Яков, а от ЦРУ. Пращаха му исканата допълнителна информация за спътника. Той плъзна поглед по редовете. ТЛ-САТ-9-3, изстрелян от Ариане, Европейския космически консорциум, по договор с частна фирма. Не бяха предоставени официални данни за спътника. Компанията, която го притежаваше, се наричаше „Земя без граници“ и се занимаваше с минно-геоложки проучвания, от което следваше, че спътникът би трябвало да е съоръжен със съответната изследователска апаратура.
Едно обаче оставаше неизяснено. Защо е трябвало да го свалят на Земята само след два дни полет? Той прегледа останалата част от доклада, съдържащ допълнителни сведения за „Земя без граници“. Имаше нещо, което привлече вниманието му. В списъка на филиалите на „Земя без граници“ се числеше и едно познато име — „Тера Лел“. Същата компания, която бе открила рубинената сфера в подземната кухина при Голямата цепнатина.
Около десетина секунди Яков остана заслушан в статичния пукот, който идеше от слушалката, след това натисна копчето за прекъсване. Знаеше, че е набрал верния номер — същия, който бе използвал през последните две десетилетия, но дори при третия опит се чуваше само шум. Никакъв сигнал.
А през споменатите две десетилетия отсреща винаги вдигаха при второто позвъняване. Яков знаеше, че съществува само една причина да не му отговарят — там нямаше живи хора.
Яков бе работил достатъчно дълго в разузнаването и често обичаше да повтаря, че подобно на дивите животни, шпионите трябва да умеят светкавично да се нагаждат към промяната в обстановката. И макар умът му да отказваше да приеме онова, което бе станало, друга възможност просто нямаше. Той изключи телефона, прибра го в раницата и се зае да обмисля по-нататъшния си план.
5.
На „Спрингфилд“ бяха чули всички ужасяващи подробности от последните минути на тяхната посестрима — „Пасадена“ — потопена при атаката на „изтребителите фу“. Нямаше човек от екипажа, който да не жадуваше за мъст и ако не беше изричната заповед, със сигурност пълначите биха предпочели да поставят в тръбата истинско торпедо, вместо сондата, и да го изстрелят право в сърцето на Великденския остров.
Сондата „Морско око“ бе пригодена за дистанционно управление и наблюдение и се използваше при научни и спасителни експедиции. За носител бе използвано леко модифицирано торпедо МК-48. Бяха запазили задвижващия механизъм и кабелната система за управление, но на мястото на демонтираната бойна глава бяха поставени камери и датчици.
В момента „Спрингфилд“ бе на дълбочина шестдесет метра и обикаляше по края на силовия щит, затварящ в себе си Великденския остров.
— Имаме директна връзка със „Спрингфилд“ и чрез нея с „Морско око“ — докладва на Дънкан младият лейтенант, седнал при компютъра. — Всеки момент ще изстрелят сондата.
— На какво разстояние ще се приближат? — попита Дънкан.
— Дължината на управляващия кабел е осем километра. Ще изстрелят сондата на два километра от външния периметър на щита. Така ще разполагат с достатъчна дължина. „Спрингфилд“ ще остане наблизо, но ще поддържа минимален режим на работа на всички системи.
— Щитът няма ли да реагира на торпедото като на външна заплаха?
— Ще направим опит да прекараме торпедото с изключено захранване — намеси се адмирал Полдън. — Едва след като преодолее силовото поле, ще включим управлението и ще се огледаме.
— Две минути до контакт с полето — обяви лейтенантът.
Дънкан се загледа в изображението на щита. След последната атака на адмирала стражът го бе направил непрозрачен. Преди това полето бе съвсем невидимо за невъоръженото човешко око. Според догадките на някои от учените към КИСПП, щитът представляваше мощно електромагнитно поле, подобно на онова, което използваха скакалците — малките атмосферни летателни съдове от Зона 51.
— Дадоха старт! — извика развълнувано лейтенантът.
Торпедото излетя от отвора на тръбата сред гейзер от сгъстен въздух. Около двеста метра то следва права линия, след което изви наляво и се приближи към щита.
На стотина метра от външния му периметър, електрическият мотор на торпедото угасна. Металното тяло продължи напред по инерция.
Лейтенантът погледна за кратко към електронния часовник.
— „Морско око“ проникна в полето!
На борда на „Спрингфилд“, капитан Форстър също току-що бе информиран за местонахождението на торпедото.
— Сонар5? Засичате ли нещо?
— Нищо — отвърна операторът от хидроакустичната станция. — Сякаш са хлопнали вратата след торпедото.
— Значи полето блокира акустичните вълни — кимна замислено Форстър. — Оръжия? — добави той.
— Всички оръжейни постове заредени, сър.
— Разузнаване?
— Десет секунди до задействане на торпедото, сър.
— Голяма група цели! — обяви неочаквано операторът на сонара. — На около триста метра, приближават се към нас!
— Виждам ясно три обекта! — потвърдиха от радара.
Форстър се наведе към екрана. Картината му беше позната.
— Това са „изтребители фу“! — извика той.
— Двеста метра!
— Разузнаване? — попита Форстър.
— „Морско око“ включен. Още нямаме пълен контакт. Нужно ни е малко време.
— Сто и петдесет метра — докладваха от радара.
— Насочват се към нас по кабела — сети се Форстър. — Отрежете го! Бързо! Спрете
