— Трудничко беше.
Гергор кимна и посочи базата долу.
— Затова са я разположили тук, не като американците. Тяхната Зона 51 е в центъра на страната — всеки може да отскочи там за уикенда.
— Мда… дотук малцина биха „отскочили“ — призна Коридан.
— Почини си малко — подкани го Гергор.
Вместо да го послуша, Коридан извади завързан на шнур бинокъл и го постави пред очите си. След това огледа базата.
— Каква е числеността на персонала?
— Четиридесет души.
— Охрана?
— Половината от тях. Другите са учени. Тук е сърцевината на Четвърти отдел.
— Изглежда по-малка, отколкото предполагах — отбеляза Коридан.
— Защото останалата част е разположена под земята. Тези постройки са помещенията на охраната и обслужващия персонал. В онази сива бетонна сграда има асансьори за долните нива.
Коридан свали бинокъла, разкривайки очи, които бяха като тези на Гергор — с издължени, тъмночервени зеници, на фона на алените, изпълващи целите очи ириси. Косата му бе късо подстригана и снежнобяла. Кожата му бе съвсем бледа.
— А ние сме само двама — произнесе Коридан. Наведе се и си свали раницата.
— Не се безпокой. Разполагах с дълги години за подготовка. Двама сме достатъчно.
Няколко минути поседяха в мълчание, докато Коридан си поеме дъх.
— Време е. — Гергор отмести маскировъчното платнище и разчисти снега. Изправи се и заслиза надолу по склона. Коридан вдигна раницата и го последва.
— Какво смяташ да правиш? — попита той. — Да позвъниш на вратата?
— В известен смисъл. — Гергор извади малък черен прекъсвач от вътрешния джоб на анорака си. — Защо да не позвъним? — Той натисна първото копче на уреда.
Коридан се олюля от страшната експлозия, вдигнала във въздуха всички наземни сгради. Когато димът се разсея, оказа се, че само сивата бетонна сграда е оцеляла.
— Какво беше това?
— Нали ти казах, че разполагах с дълги години за подготовка — отвърна Гергор, без да забави крачка. — Звъннах им, да знаят, че идваме. Не вярвам, че веднага ще ни отворят, и затова се погрижих сам да си отворя вратата.
Той натисна втория бутон на прекъсвача. Стоманената врата в отсамната стена на бетонната сграда изхвърча с трясък. Гергор махна на Коридан да го последва.
В дъното на коридора имаше втора стоманена врата — този път двойна. Над нея бе поставена наблюдателна камера и сигнална лампа, която мигаше в тревожно червено.
— Вратите са с дебелина петнадесет сантиметра — поясни Гергор, докато се приближаваха. — Шахтата е дълбока осемстотин метра. По цялата й дължина са заложени взривни устройства, които се задействат при тревога и са в състояние да прекъснат връзката до подземната част на базата. — Той се усмихна, разкривайки два реда равни, бели зъби. — Естествено, аз обезвредих устройствата още преди много години. Предполагам, че сега някой натиска отчаяно копчето и се чуди, защо всичко не е хвръкнало във въздуха.
— Вероятно и долу има постове.
— Има… но скоро ще са мъртви — рече Гергор. Той приближи вентилационната шахта и дръпна металната вратичка. След това извади от джоба си стъклено топче, в което се поклащаше тъмнозеленикава течност, и го пусна вътре.
— Ще ни отнеме по-малко от минута.
След секунди в шахтата отекнаха болезнени писъци, толкова ужасяващи, че буквално смразяваха кръвта. Както беше обещал Гергор, само след минута се възцари тишина.
— Как ще се спуснем? — попита Коридан.
— С асансьора — обясни Гергор и натисна друго копче на прекъсвача. Вратите се плъзнаха встрани.
— Безопасно ли е?
Гергор пристъпи в кабината и Коридан го последва.
— Вече е безопасно — обясни Гергор, докато се носеха надолу.
Асансьорът спря, но Гергор не бързаше да отваря вратите. Изчака, следейки циферблата, докато се увери, че и последните остатъци от газ са се разсеяли. Едва тогава натисна копчето за отваряне.
— Това е Антарктида.
Търкот надникна над рамото на пилота през предното стъкло. Тъмни, покрити със сняг върхове и ледове, които стърчаха над облаците. По-насам бе замръзналият океан.
— Ще следваме бреговата линия, докато приближим базата „Скорпион“. Едва тогава ще свием навътре.
Разполагаха с точното местоположение на базата на СТААР, благодарение на няколко полета на автоматични разузнавателни самолети. Знаеха също така, че при атаката на „изтребителя фу“ е била разтопена част от ледената покривка над станцията. Невъзможно беше да се прецени от снимките дали самата база е пострадала. Флотата беше изпратила малка инженерна група на място, която потвърди, че входът към базата е бил разрушен. Веднага бяха започнали разчистването, но дебелината на ледения пласт надхвърляше три километра.
Докато продължаваха да следват южна посока, Търкот разгледа картата. Вдясно от тях се простираше Адмиралтейската планинска верига, която плавно извиваше на север, а бреговата линия я следваше. Но нататък вече беше море Рос.
Точно отпред, стърчаща над облаците, се виждаше самотна планина. Планина Еребус4 всъщност представляваше остров извън пределите на континента — остров Рос. Търкот знаеше, че на отсрещния й склон е разположена най-голямата станция в Антарктида — Макмърдо. Но те продължиха навътре в континента и бързо се отдалечаваха от станцията.
Търкот погледна през рамо. В задната част на „Оспрея“ бяха насядали командосите от специалната група, която му бяха изпратили. Нямаха представа какво може да ги чака в „Скорпион“ и затова Търкот се бе постарал да бъдат добре екипирани. „Оспреят“ бе самолет с подвижни крила, който можеше да излита и каца като хеликоптер. На известно разстояние ги следваше още един „Оспрей“, на борда на който бе натоварен всъдеход и пътуваше отряд инженери от ВВС.
Склоновете на Еребус се приближаваха и носът на самолета бавно се издигна нагоре. Пилотът искаше да е сигурен, че между тях и планината има достатъчно безопасно разстояние.
— Инженерите са монтирали сигнален радиофар в района на „Скорпион“ — обясни пилотът, като посочи таблото. — Остават ни още два часа полет. — Той завъртя щурвала и машината пое навътре към континента.
След като пресякоха планинската верига, пред тях се ширна безкрайна ледена равнина.
— Ей, капитане — повика го радистът. — Има съобщение за вас.
— Слушам — кимна Търкот.
— От Лиза Дънкан на борда на „Джордж Вашингтон“. Казва, че имало радиообмен между стража от Великденския остров и Марс.
— И в двете посоки ли? — попита Търкот.
— И в двете — потвърди радистът. — Освен това стражът от острова за известно време проникнал през ИНТЕРЛИНК в Интернет. Вече са прекъснали връзката.
— Чудесно — въздъхна Търкот.
Той се върна при командосите и се отпусна на една от седалките. Изпитваше невероятна умора. Откакто се бе прибрал на Земята, след разгрома на аирлианския флот, бе летял до Вашингтон за няколко поредни доклада и едва накрая намери два свободни дни, за да посети Дънкан във вилата. А ето че сега го чакаха нови изпитания.
