— Значи нищо не мога да направя.
— Но нали нещо е причинило смъртта им?
— Разбира се, че трябва да има някаква причина — съгласи се Авилон. — По тези места хората мрат като мухи. А сега, моля да ме извините. Чака ме и друга работа.
— Разкажи му за „Мисията“! — не се предаваше Харисън.
Авилон внезапно забрави, че има работа. В погледа му блесна любопитство и той втренчи очи в Руиз.
— Какво за „Мисията“?
Руиз махна с ръка и си придаде глуповат изглед.
— Не зная за какво говори, губернаторе.
Авилон посочи вратата.
— Господин Харисън, ще ви помоля да си вървите. Нямате повече работа тук.
— Трябва да затворите реката — настояваше Харисън. — Не бива да позволявате на заразата да се разпространява.
— И без това никой не би отишъл нагоре. Освен глупаци като вас — озъби се губернаторът.
— Трябва да поставите града под карантина!
— Съжалявам, имам си други грижи. Ако обичате…
Руиз тръгна към вратата, като изтласкваше пред себе си протестиращия американец.
— Защо нищо не иска да предприеме? — попита Харисън, когато се озоваха на улицата.
— Защото не ги смята за хора — обясни Руиз.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами… те са индианци. Туземци. Хора като губернатора най-често гледат на тях като на животни. Хич не го е еня, че са измрели.
— Но те са човешки същества.
Руиз дръпна американеца и го погледна в очите.
— Нищо не може да се направи.
Той вдигна ръка и опря пръсти в слепоочието си. Усещаше рязка, пулсираща болка.
— Не, тук грешиш, приятелю — поклати глава Харисън. Обърна се и заслиза към реката.
— Гледайте, слушайте и разберете, че краят на света наближава. — Гласът бе дълбок, басов, изпълнен със сила. — Твърде много са греховете на човечеството! Идва смъртта! Народи ще се бият срещу народи! Страшна чума ще покоси мнозина и само онези, които са запазили вярата, ще оцелеят! — За миг настъпи тишина И след това гласът добави: — Вярвате ли ми?
— Вярваме! — отвърнаха хорово стотици гласове.
— Вярвате ли ми? — повтори мъжът, сякаш подлагаше на изпитание множеството пред подиума. Всички светлини бяха угасени, само един прожектор осветяваше екрана зад гърба на говорещия. Виждаше се голям жълт кръг с рисунка на земното кълбо в центъра. От Земята излизаха светещи линии, които се протягаха към сребристите звезди и накрая се сливаха с външния кръг. В последно време този символ придобиваше все по-голяма популярност — знакът на прогресивистите.
— Вярваме! — извикаха присъстващите, всички бяха облечени еднакво — с кафяви панталони и ризи.
— Нашият път е истинският. Нашият път е пътят на просвещението и бъдещето — продължи ораторът. Залата се намираше в самия център на Мелбърн, но вътрешността й наподобяваше мистичната обстановка на църквите от американския Юг. — Но той не е пътят на всички! — В предната част на подиума бе изписано името на говорещия — Водач Паркър. Беше човек с достойна осанка, имаше къдрави бели коси и аристократично лице. — Това е пътят, по който ще бъдат поведени избраните. На мен се падна честта да ви водя по него. Ако ми вярвате и ми се подчините, аз ще ви спася от задаващия се мрак!
— Вярваме ви! — изкрещя единодушно аудиторията. — И ви се подчиняваме!
Паркър снижи глас и заговори с поверителен тон:
— Но вярата ви трябва да е непоклатима. Защото мракът ще погълне всички, които таят и капчица съмнение! Мракът ще погълне враговете на онези, които дойдоха от звездите, за да ни помогнат. Трябва да молим звездите да ни простят нашите грехове! Трябва да се пречистим от злото, преди да ни подадат ръка! Чувате ли ме?
— Чуваме!
— Невярващите ще бъдат изпепелени от лицето на Земята. Само ние, истинските последователи на вярата, ще бъдем възнаградени за своята твърдост. Ще ни отведат оттук и ще ни дадат друг, по-чист свят, където да заживеем в мир.
Лицето на Паркър застина в мъчителна гримаса и за миг погледът му се зарея нагоре. Той вдигна ръка към слепоочието си, където внезапно бе изригнала остра, пулсираща болка, след това на лицето му се изписа блаженство.
— Скоро ще преминем от думи към дела! Трябва да сте готови, инак мракът ще ви погълне! — добави усмихнато той.
На още много места по света, в подобни мрачни зали, проповедници произнасяха същите думи.
Нямаше и капчица съмнение, че следите са от катастрофа на американски хеликоптер. Китайският лейтенант виждаше ясно черния надпис „US“ върху задната част на опашката. Той се изплю срещу надписа. Срещу чужденците, дръзнали да нарушат суверенитета на неговата родина. Прекалено дълго великите сили се отнасяха с пренебрежение към Китай. Макар че родината му заслужаваше да бъде на върха.
Лейтенантът изрита едно метално парче, наведе се и надникна в онова, което бе останало от кабината. Огледа обстановката, пресегна се и дръпна бележника от вкочанените пръсти на мъртвеца. Без да обръща внимание на трупа, той прелисти първите страници. Забеляза рисунките и руническите знаци, но английските надписи не му говореха нищо. Това беше задача на хората от разузнаването. Единствената дума, която му се стори позната бе „Циан Лин“ — названието на гробницата, осквернена от чужденците!
Той извика на радиста. Младши сержантът дотича, понесъл на гърба си обемистата радиостанция.
Лейтенантът влезе в контакт с вертолета, който ги бе оставил в този район. Нареди му да се върне и да ги вземе, тъй като разполагали с важни сведения за щаба.
Руиз се почеса между краката. От известно време го сърбяха тестисите. Не му беше за първи път да си има проблеми с тази част от анатомията. Досещаше се и за източника на неприятностите си. Проститутката му беше лепнала нещо.
Той изпсува мъчително. Сърбежът се увеличаваше и нищо не му помагаше. Погледна си часовника. Трябваше да потърси някакъв лек.
Руиз тръгна към Вилхенската мисионерска болница. Доста помпозно название за няколкото колиби, построени от едната страна на католическата църква, където дори не разполагаха с истински лекар. В болницата работеха само монахини. Занимаваха се предимно с недохранени деца, но им се случваше да приемат и болни с тежки наранявания, ухапвания и каквото още можеше да поднесе джунглата.
През целия ден пред входа на болницата се виеха дълги опашки. Някои бяха вървяли много дни през джунглата, за да стигнат до тук. Руиз се нареди на опашката.
Младата сестра, която работеше в приемната, му зададе няколко въпроса. Лицето й не трепна, докато Руиз й описваше подробно симптомите на венерическото си заболяване.
Сестрата драсна нещо на една хартийка и го прати при друга маса, където по-възрастна монахиня подреждаше в метална кутия блестящи игли. Сестрата погледна в бележката, изплакна една спринцовка в тасче с топла вода, след това изтегли съответното количество лекарство от една ампула на рафта. С опитни движения заби иглата в задника на Руиз, после бързо я извади. Готово.
Докато той се отдалечаваше, сестрата потопи отново спринцовката в таса, изтегли буталото, за да я промие, след това погледна в бележката на следващия пациент — малко момче с инфектирана рана на ръката. Направи му инжекция със същата спринцовка и погледна с уморени очи върволицата от хора. Очертаваше се тежка сутрин.
Руиз се върна при лодката, завързана на брега на реката, и реши да подремне. Не се чувстваше никак
