вдясно. Търкот вървеше на няколко метра зад него. Яков спря при една от малките ниши и въздъхна.
— Тук беше… — той посочи празната рамка.
— Ето как Лексина си е осигурила контрол над „хищния нокът“ — произнесе Търкот. — Затова са нападнали станцията. Дошли са тук, за да си приберат сферата. А ние закъсняхме. Дано Дънкан се справи по-добре от нас. Без ключа сме загубени. — Търкот продължи замислено и спря пред една от малките ниши. Беше затворена със затъмнен стъклен похлупак.
— Какво има вътре?
Яков надникна в табелката.
— Тук пише само: „Намерено в бункер. Райхслаборатория, Авиационен отдел. Берлин, 30 април 1945 г.“ Той докосна стъклото. — Топло е. — Огледа се и добави: — Оттук се отваря.
Резервоарът беше прозрачен, осветен отзад. Светлината се процеждаше през тъмнозелената течност, в която се рееха дузина тъмни предмети.
— Какво е това? — попита Търкот и неволно отстъпи назад.
Пет от предметите бяха с дължина около два метра и дебелина тридесет сантиметра в единия край, а в другия завършваха с тънки израстъци, които наподобяваха триножник. Шестият предмет беше кръгъл, с диаметър около метър и жълтеникав на цвят. От страната, която Търкот виждаше, на равни разстояния бяха разположени тесни процепи с дължина десет сантиметра. Сферата и останалите обекти в резервоара се въртяха съвсем бавно в кръг.
— О, Господи! — възкликна Търкот, когато сферата се завъртя и един от процепите се отвори. Едно черно око се втренчи в него през стъклото.
15.
През целия си живот Лари Кинсейд бе работил е учени, той самият също бе учен, но открай време изпитваше пренебрежение към онези свръхтесни специалисти, които не бяха в състояние да програмират дори собственото си видео. А ученият пред него бе точно такъв и Кинсейд се опитваше да се съсредоточи и да следва мисълта му, макар човекът да говореше по-скоро на себе си.
Джо Форестър бе специалист от НАСА — шеф на отдела, ръководещ дейността на телескопа Хабъл. Форестър отговаряше на всички филмови клишета за учен, включително носеше очила с дебели лещи и от джоба му се подаваше калкулатор.
Кинсейд бе един от малцината, останали на работа в НАСА още от онези далечни, героични дни на първите стъпки в космоса. Той самият не беше специалист в конкретна област, но го биваше във всичко, с което се захващаше. Беше ръководил полетите на всички марсиански експедиции, включително и онази историческа мисия, при която бе разкрита аирлианската база в Сидонийския регион на Червената планета. По негов съвет Форестър бе прехвърлен в Зона 51, за да координира наблюдението над аирлианската база.
— Хабъл е в състояние да проследява с еднаква точност както движещи се, така и неподвижни цели — обясняваше Форестър, докато тракаше по клавишите на своя лаптоп, свързан директно с Интерлинк — обезопасената информационна мрежа на Министерството на отбраната. — Изображенията от Марс, които получавахте по-рано, бяха само снимки, направени с една от камерите на телескопа — КЗБО или камера за заснемане на бледи обекти.
Кинсейд имаше богат опит в общуването с подобни типове и знаеше, че поне засега е безсмислено да го прекъсва.
— За проследяването на предварително избран подвижен обект в нашата Слънчева система ние използваме СФН — сензор с фино насочване, който прехваща няколко ориентиращи звезди от небосвода и започва да движи телескопа успоредно на проследяваната цел, като определя местоположението й по тях. По такъв начин например засякохме и проследихме полета на аирлианския флот до околоземна орбита. Разбира се, тази техника е приложима само при обекти, видимото преместване на които е по-малко от пет дъгосекунди. Тази техника обаче е неудобна за обектите, чието преместване е по-малко от една десета дъгосекунда. В такива случаи ние започваме наблюдението със СФН, след което, когато ориентиращите звезди излизат извън полезрението на СФН-полето, преминаваме към жироскопско управление. Ако разполагаме с достатъчно количество ориентиращи звезди, бихме могли да „предаваме“ следения обект от една на друга, но това може да доведе до сериозни координационни грешки.
С огромно усилие Кинсейд си наложи да не проговори и този път.
— Обектите, които се движат твърде бързо за СФН-контрол, но по-бавно от 7,8 дъгосекунди, могат да бъдат наблюдавани под жироскопски контрол, разбира се, със загуба на точността, което пък налага по- голяма продължителност на наблюдението.
— Можете ли да наблюдавате Марс? — най-сетне вметна Кинсейд.
— Винаги сме можели да го наблюдаваме — отвърна пренебрежително Форестър. — Това, което всъщност искате, е да го наблюдаваме с пълния капацитет на Хабъл и аз се опитвам да ви обясня какво е необходимо, за да го постигнем. — Форестър продължи без видима загуба на ритъма. — Движението на подобни гигантски обекти, каквито са планетите и в частност Марс, зависи от техните орбитални характеристики. Орбиталните характеристики на всички планети от Слънчевата система и на повечето от техните спътници могат да бъдат получени от Системата за сателитно проследяване, поддържана от вашата Лаборатория за реактивни проучвания, до чиято информационна база данни вие бяхте така любезен да ме допуснете чрез Интерлинк.
Форестър сгъна показалец и чукна един клавиш.
— Ето как с помощта на Хабъл ще можем да ви осигурим изключително висококачествено изображение на зоната около Сидонийския регион, която ви интересува. С много по-висока разделителна способност, отколкото преди.
Кинсейд надникна през рамото на Форестър. На екрана отделните точки меняха бързо цветовете си, оформяйки все по-ясно очертана картина.
Първото, което привлече вниманието му, беше яркото сияние на редицата от слънчеви колектори на вече отворената пирамида. Изглеждаше съвсем незасегната от ядрената експлозия, разразила се само на няколко километра от нея. Постепенно се появи и Крепостта, откъдето бяха стартирали „хищните нокти“ — с разтворен покрив и пустееща вътрешност.
— Добре поне, че не разполагат с резервни кораби — промърмори Кинсейд.
След Крепостта се показа Марсианският сфинкс или Лицето — масивна грамада с дължина два километра и половина, ширина два километра и височина четиристотин метра.
— Питам се, какво ли е това нещо? — произнесе Кинсейд.
— Направихме доста голямо количество снимки на така нареченото Лице — побърза да поясни Форестър. — На всяко едно от получените изображения приложихме дигитална корекция на грешките, очистване от наслоенията и увеличаване на яркостта. Накрая ги картографирахме според проекциите на Меркатор14 и ги подложихме на анализ. Избягнахме две неща, които при предишното проучване доведоха до получаването на противоречиви резултати — промяна на съотношението контраст/яркост и подчертаване на контурите. Причината, поради която ги избегнахме, бе, че дори на висококачествени монитори тези техники нерядко водят до формирането на нови, фантомни обекти. Друг проблем, свързан с по-ранните фотографии, е елиминирането на сенките на обектите. Например, падаща от едната страна на хълма светлина е в състояние да доведе до значително изкривяване на наблюдавания обект. За тази цел приложихме един нов метод, познат като „отделяне на очертание от сянка“. В края на краищата се сдобихме с картина, каквато бихме имали, ако бяхме наблюдавали Сидонийския регион от повърхността на планетата.
Кинсейд все още се надяваше да получи смислен отговор на въпросите си. Често се беше питал защо тези хора се величаят като учени — според него те бяха по-скоро техници, експерти в тяхната област, но с нищожен интерес извън нея и което бе по-лошо — с бедно въображение.
Изображението на Лицето от Марс бе забелязано за първи път някъде през седемдесетте, когато
