Зона 51: Сфинксът

— Сега поне знаем защо си изгубил връзка — отбеляза Търкот. От сградите долу бяха останали само разрушени и обгорени стени.

— Знаем защо — подчерта Яков, — но още не знаем със сигурност кой го е направил.

— Едва ли е трудно да се досетим.

— Онези, които чакат?

— Или „Мисията“ — кимна Търкот, докато скакалецът се приземяваше на останките от летището. — Не бива да ги забравяме.

— Не, не бива — съгласи се Яков. — Ако е „Мисията“, може да са го направили, за да ни отмъстят за спътника с товара от Черна смърт, който свалихме. Или е дело на Онези, които чакат, за да ни попречат да се сдобием със сферата, чрез която се управлява „хищния нокът“. — Яков кимна към останките. — За щастие, по-голямата част от базата беше разположена под земята, също като вашия Куб. Дай Боже да е избегнала гнева на онзи, който е предизвикал разрушението. Съществуваха няколко резервни системи в случай на подобна атака. Единственият тунел, водещ към базата, трябваше да бъде взривен.

— Но това означава да бъдат погребани живи хората вътре!

— Вероятно.

Търкот си спомни мъртвите учени в подземната база на Тера-Лел в Африка — избити малко преди силите на КИСПП да проникнат в подземието. Всичко, свързано с аирлианците, вещаеше неизбежна гибел.

— Значи няма как да влезем?

— Не и без землекопни машини — отвърна Яков.

— Нима идването ни тук е напразно?

— Не брой пилетата, преди да си счупил всички яйца — отвърна поучително Яков. — Знам един запасен вход към подземното ниво, който е известен на съвсем ограничен кръг хора. Всъщност, проектиран е като евакуационен изход в случай че главният асансьор се развали или се подпали.

Търкот кимна.

— Идвал ли си тук и преди?

— Веднъж, но беше съвсем за кратко. Моят началник смяташе, че не бива да се навъртам из станцията, защото това можело да компрометира работата ми. И той като мен виждаше навсякъде очи и уши.

Търкот отвори един метален контейнер и извади отвътре два автомата МП-5. Подхвърли единия на Яков заедно с няколко резервни пълнителя.

— Нима забравихте дамата, майоре? — Катенка показа празните си ръце.

— О, простете. — Той извади още един автомат и й го подаде. След това се покатери по стълбичката и отвори горния люк. Когато и тримата слязоха от скакалеца, Яков поведе групата. Търкот забеляза между заледените отломки да стърчат замръзнали човешки ръце.

— Насам — Яков им показа един нисък бетонен бункер. Стоманените му врати бяха изтръгнати при взрива и сега се полюшваха на пантите. Вратата зееше като разтворена паст на чудовище, очакващо следващата си жертва.

Яков извади мощен прожектор от раницата и го запали.

— Следвайте ме.

Търкот тръгна след него, а Катенка остана отзад. Спуснаха се по наклонения коридор, докато стигнаха още една метална врата. Яков отвори кутията на стената, натисна едно от копчетата и вратата се отмести. Стояха на прага на голям товарен асансьор.

— Аварийното захранване работи — обяви доволно Яков.

— Откъде черпи енергия?

— От малка атомна електростанция, разбира се. Намираме се на полигон за изпитване на атомни бомби. Малко радиация в повече едва ли ще навреди на острова.

— Но кой контролира реактора, след като всички са измрели?

Яков се оглеждаше в кабината.

— Как кой? Работи на автоматичен режим. Може да изкара и месеци, преди да потрябва пренастройка.

— Аха. — Тонът на Търкот сочеше недвусмислено какво е мнението му по въпроса.

Яков вдигна една плоча на пода и освети с прожектора мрака под нея.

— Шахтата изглежда здрава — промърмори той.

— Е, поне в едно нещо да ни провърви — подметна Търкот.

— Няма да се наложи да използваме резервния вход. Слизането до него е ужасно досадно… — Той им даде знак да влязат в асансьора. Вратите се затвориха и Яков натисна бутона за спускане.

— На каква дълбочина? — попита Търкот след около минута.

— Осемстотин метра.

Изминаха пет минути, преди асансьорът да спре с осезаемо разтърсване. Яков внимателно избута Катенка отзад и приготви оръжието за стрелба.

— Не е сега моментът за мъжко самоизтъкване — озъби се Катенка.

— Не става дума за самоизтъкване — възмути се Яков. — Дори и да застанеш отпред, пак аз ще съм целта.

Катенка сви примирено рамене и намести ремъка на автомата на рамото си.

Яков натисна копчето.

Вратите се плъзнаха встрани.

Навсякъде лежаха трупове, останали там, където ги бе сварила смъртта.

— Няма ли опасност? — попита Търкот.

— И да има, вече е късно. — Яков прекрачи в просторната централна зала. Той коленичи до най-близкия труп и го обърна по гръб. — Според мен са използвали нервно-паралитичен газ. Бързодействащ, но отдавна се е разсеял. Инак и ние да сме сега като тях.

Помещението, в което се намираха, беше овално, с няколко тунела, поемащи в различни посоки.

Яков се изправи и бавно се завъртя на пръсти, като оглеждаше наоколо.

— Всички — прошепна той. — Всички са мъртви…

— Съжалявам — добави Търкот. Мислеше за Зона 51 и загиналите там невинни хора. Едва сега си даде сметка, че Зоната е много по-уязвима от руската станция. Дори само защото не бе разположена на такава дълбочина.

— Като гледам… — продължи Яков — тук присъстват почти всички членове на Четвърти отдел. — Той приближи до труп на мъж, облечен в мундир с ордени и превит върху голяма червена ръчка. — Генерал Трофимов, моят пряк началник. — Яков огледа ръчката. — Успял е да я изтегли, но явно системата за саморазрушаване не е задействала.

— Или е била повредена преднамерено — отбеляза Търкот. — Кои са били според теб? „Мисията“ или Онези, които чакат?

Яков се загърна в дългото си черно палто, макар тук долу да не бе по-хладно отколкото на повърхността.

— Онези, които чакат най-вероятно — отговори той. — Преди няколко години заловихме един от агентите им и го доведохме тук. Ето че най-сетне се разплатиха за това.

— Мисля, че не става въпрос за обикновено отмъщение — възрази Търкот. — Къде би трябвало да е онова устройство?

Яков зачете обозначенията над тунелите.

— Научна секция. Офицерски стол. Свързочно отделение. Изследователска лаборатория. Инженерен отдел. Електростанция. Склад. — Той се отправи към последния и другите двама го последваха.

Вървяха около петдесет метра по бетонния коридор и спряха пред масивна метална врата, която зееше широко отворена, а през високия праг лежеше проснато мъртво тяло на часовой.

Прекрачиха и се озоваха в още една подземна зала с дължина над осемстотин метра и множество ниши в стените на равни разстояния една от друга. Самите ниши бяха различни по размер, в зависимост от онова, което се съдържаше в тях.

Яков четеше табелките над нишите. Насочи се надолу по централния коридор, като поглеждаше вляво и