Накрая Муалама покри лицето на мъртвеца и се надигна.
— Защо винаги младите умират? — попита наскърбено той.
Дънкан пристъпваше нетърпеливо. Налагаше се колкото се може по-скоро да напуснат опасното място. После щяха да обсъждат случилото се.
— Готови сме за полет — докладва от скакалеца Люис.
— Да тръгваме — тя се пресегна и дръпна Муалама.
Професорът се освободи от пръстите й.
— Откъде са знаели, че сме тук? Никой освен мен и Лаго не беше в течение на тази експедиция.
— Навсякъде има шпиони — обясни спокойно Дънкан. — По-късно ще търсим причините.
— И защо трябва да ви вярвам?
Дънкан разтвори безпомощно ръце.
— Няма как да ви убедя. Колкото и банално да прозвучи, просто нямате друг избор. — Тя посочи горящия хеликоптер. — Скоро други ще последват тези. Съмнявам се, че ще успеете да им избягате с джипа. Освен това, ще ви покажем някои от записките на Нейбингър. — Тя тръгна решително към скакалеца. — Вие решавайте.
Муалама я последва неохотно.
13.
— Адмирале! — Гласът на наблюдаващия офицер отекна развълнувано в стените на комуникационната зала на борда на „Джордж Вашингтон“.
Адмирал Полдън се надвеси над пулта.
— Какво има?
— Установих контакт с „Небесен ястреб“. Току-що напусна щита.
— „Небесен ястреб“? Мислех, че са го свалили. Сигурен ли сте?
— Да, сър.
Адмиралът се намръщи.
— Къде, по дяволите, се е забавил?
— Не зная, сър.
— Не трябваше ли отдавна да му е свършило горивото?
— Почти, сър, но този апарат притежава много добри летателни качества. Той е конструиран за продължителен полет. — Офицерът натискаше едно след друго различни копчета. — Връзката ми с компютъра е съвсем слаба. Изглежда има повреда. Сър, предлагам незабавно да приземим самолета на борда. Съмнявам се, че в подобно състояние ще се добере до материка. Освен това така по-бързо ще получим достъп до информацията, която е събрал.
— Можете ли да го приземите на площадката?
— Да, сър.
— Действайте.
Офицерът се надвеси над пулта.
— Поемам управлението. — Пръстите му обхванаха нежно ръкохватката на джойстика. — Доближавам го.
— Ще бъда в залата за управление на полети — обяви Полдън.
Навън дъждът бе поотслабнал и адмиралът можеше да разгледа почти цялата площадка за кацане, но съвсем малка част от бурното море зад нея.
— Оператор, искам да задържите всички излитания и кацания, докато приземим „Небесен ястреб“ — нареди той.
— Тъй вярно, сър. Държим във въздуха само няколко разузнавателни самолета и те ще се приземят най-рано след два часа.
— Някой от тях да е засичал „Небесен ястреб“?
— Да, сър. „Орел три“ докладва, че го е видял.
Полдън вдигна бинокъла пред очите си и го насочи към носа на палубата. Екипажът долу вече изпъваше обезопасителната мрежа за залавяне на безпилотния самолет. Полдън беше впечатлен от бързината и умението на хората, въпреки дъжда и хлъзгавата палуба.
— Добра работа — промърмори той.
— Сър — обади се радистът. — Радарът засече приближаващ обект на два километра.
— На какъв курс? — Последното, което би желал сега, бе онзи идиот от контролната зала да удари летателния апарат в кулата или да го разбие на палубата.
— Курс за приземяване, сър.
— Предайте на оператора в залата, ако изгуби управление, да не упорства, а да направи втори опит.
— Тъй вярно, сър.
Полдън отново погледна през бинокъла. „Небесен ястреб“ се появи изведнъж от пелената на дъжда и започна да се спуска плавно. Малко преди да се плъзне по палубата, от долната му част се показаха чифт миниатюрни колела. Самолетът се приземи гладко и продължи по палубата, докато попадна в разпънатата мрежа. Тогава спря внезапно.
Полдън свали бинокъла. Обърна се и тъкмо се готвеше да напусне мостика, когато вик на изненада го накара да се обърне.
— Ей, какво става?
Радистът се бе надигнал и надничаше през прозореца към палубата долу. Адмиралът застана до него.
„Небесен ястреб“ се разпадаше — това бе единствената дума, която му дойде наум. Издължените крила полегнаха върху палубата, после изчезнаха.
Полдън насочи бинокъла надолу и завъртя фокуса. Крилата не бяха изчезнали. Те се разтрошаваха на множество дребни части, които се пръскаха по палубата. Пълзящ рояк, който достигна краката на един от помощниците, приклекнал до разпънатата мрежа.
Писъците на нещастника отекнаха чак на мостика, когато гъмжилото го погълна.
Лиза Дънкан тъкмо бе привършила с превръзката на Муалама, когато Люис си свали слушалките.
— Госпожо, засякохме съобщение от Оперативна група 78, което, струва ми се, трябва да чуете. От борда на един от наблюдателните самолети на групата.
— Включете го. — Дънкан пое слушалките и ги нагласи. Чуваше се само фонов шум. После глас на пресекулки през неравно бръмчене:
— Тук „Орел три“. Повтарям… „три“. Божич… летят… те са… безумие… Край.
Гласът на пилота бе писклив и уплашен. Разнесе се друг глас, който звучеше спокойно:
— „Орел три“ тук капитан Робинет от борда на „Стенис“. Докладвайте за положението. Край.
Отново пукот, после гласът на пилота, този път по-ясно:
— „Стенис“, тук „Орел три“. Не разбирам какво става, по дяволите! Те скачат от палубата! „Вашингтон“ пое курс към острова и се движи с висока скорост! Но задната палуба… просто я няма. Изчезнала е!
Дънкан се наведе напред и притисна слушалките по-плътно.
— Кой скача от борда? — попитаха отсреща. — Можете ли да ме свържете с командира на оперативната група? Приемам?
Гласът на пилота се покачи с още една октава.
— Екипажът скача! Всички се мятат във водата! Нещо става на палубата. Задната част и контролната кула сякаш се топят… разпадат се… Там става нещо, Боже мили! Сигурно е заради онова проклето самолетче!
— „Орел три“. Говори капитан Робинет. Успокой се, синко. Какво самолетче?
