инерция, че в този момент дори до машинното да беше подадена заповедта „пълен назад“, вече нямаше никаква надежда да се избегне сблъсъкът. Само че на мостика нямаше никой, който да издаде подобна заповед, нито в машинното отделение някой, който да я изпълни.
Масивните
На по-малко от двеста метра от брега носът на кораба заора в дъното. В сравнение с тази сцена, сблъсъкът на „Титаник“ с айсберга бе като удар на камион в кофа за боклук. Стоманеният кил разпори двуметровия слой на кораловата обвивка и се заби в скалния пласт под него, но корабът продължаваше да се носи напред.
Докато стомана и скала мереха сили, островът започна бавно да надвива в битката. „Вашингтон“ постепенно забави и накрая спря, като близо сто и петдесет метра от корпуса се намираха на сушата. Средната част на палубата бе хлътнала след взрива и прояждането на носещите конструкции.
Едно последно изскърцване на разкъсан метал оповести победата на скалата и на острова отново се възцари тишина.
— Господи! — сонарният оператор на „Спрингфилд“ си свали слушалките и ги захвърли върху пулта. — Самолетоносачът се удари в острова!
Изправен зад него, капитан Форстър също чуваше ужасяващия звук от сблъсъка на „Джордж Вашингтон“ с брега на Великденския остров, улавян с помощта на някоя от стотиците хидрофонични установки, монтирани на сонарната13 сфера в предния край на подводницата.
Звукът продължаваше да се усилва, докато накрая се предаде като вибрация върху корпуса на подводницата. След това настъпи тишина.
„Спрингфилд“ лежеше на дъното, на четиристотин метра под океанската повърхност и в непосредствена близост до външния край на силовия щит. Два „изтребителя фу“ — малки златисти сфери с диаметър около метър, но с достатъчна мощ да разрушат тежковъоръжената подводница — висяха постоянно над нея.
Форстър огледа замислено редицата от премигващи монитори, като същевременно се опитваше да прогони кошмарните сцени за краха на „Вашингтон“, които му подаваше превъзбуденото въображение. Поради невъзможност да използват активните си системи за наблюдение, те бяха почти слепи за всичко, което ставаше наоколо. Бяха проследили последните минути от приближаването на самолетоносача към острова само с помощта на пасивната, хидрофонична апаратура, а сега улавяха и шума на отдалечаващите се кораби от групата.
— Какво е това? — Форстър посочи един от екраните, където се виждаше картина на заобикалящото ги океанско дъно чак до една извита линия на около километър и половина от тях, където преминаваше ръбът на силовото поле. В момента се наблюдаваше малка аномалия по хода на кривината, показваща начина, по който звуковата вълна се бе отразила частично от полето.
— Не зная, сър — отвърна операторът. — Нямаше го там преди, а полето се изключи за около тридесет секунди, докато корабът премине.
— Наложи отгоре картата на дъното — разпореди Форстър.
Компютърният екран се изчисти за секунда, после изображението бе насложено върху хидрографската карта на океанското дъно. Форстър плъзна пръст по аномалията. Намираше се точно на мястото, където килът на „Вашингтон“ бе прокопал тунел в скалистото дъно. При повторното си включване полето не бе запълнило отвора, тъй като преди той не бе съществувал.
— Мисля, че току-що намерихме дупка в оградата — произнесе замислено капитанът.
Майор Куин бе отбелязал с дебела синя черта орбитата на „нокътя“ върху земната карта. Корабът се отдалечаваше бавно в източна посока от границите на Щатите, увеличавайки дистанцията с взривения силоз в Монтана. Друга дебела, но червена черта бележеше орбитата на „Страцида“ — в момента над Северния полюс в посока юг, към Атлантическия океан.
Куин въведе няколко команди и на екрана двете линии се издължиха с пунктири, докато се пресякоха някъде в средата на Атлантика.
— Надяваш се нещо да се промени, а? — подсмихна се Лари Кинсейд, застанал зад майора.
— Някой би могъл да допусне грешка при проектирането на двата курса.
— Е, няма грешка — въздъхна Кинсейд. — Всичко е само физика и математика. Пресечната точка е след двадесет и четири часа. Трябва да сме доволни, че Лексина не разполага с възможност да маневрира със съдовете и трябва да чака цяло едно завъртане на планетата, преди „нокътят“ и „Страцида“ да се срещнат. Оттам ще продължат към централната част на Щатите и после на изток, през Тихия океан и Азия. Общо тридесет и един часа до целта.
— До целта… — повтори Куин. Неволно си представи ужасния момент, когато върху родината му ще започнат да се сипят разрушителни бомби. — По-добре дотогава да сме намерили проклетия ключ.
Че Лу продължи да преглежда записките в бележника на Нейбингър, докато буквите започнаха да се мерджелеят пред очите й и тя неусетно затвори клепачи.
Облегната на каменната стена, за миг се поддаде на дремещото в нея отчаяние. Всички изходи бяха разрушени, храната и водата, които войниците бяха донесли, нямаше да стигнат за дълго, а на хоризонта не се очертаваше никакво спасително решение.
Елек продължаваше да проучва систематично съдържанието на контейнерите в голямата галерия, но даде да се разбере, че не желае някой да наднича през рамото му. Единствената забележка на Ло Фа бе, че не би било зле, ако злощастният хибрид открие някъде още храна.
Извън редките моменти, в които проговаряше, Ло Фа прекарваше времето си в сън. Наричаше го „съхраняване на енергията“, но фактът, че старият й приятел бе изгубил чувството си за хумор, й действаше потискащо.
Изведнъж Че Лу отвори очи. Тя разлисти няколко страници на бележника, докато откри това, което търсеше. Нейбингър бе прерисувал една колонка със старорунически знаци и срещу всеки от тях имаше цифра. До най-горния бе написано „Земя“.
Предния път беше помислила, че професорът се е опитвал да разчете някаква математическа формула и бе подминала страницата. Съвсем очевидно бе, че е работил над нея точно преди да влезе в гробницата. Тя се загледа в числата и руническите знаци. Изведнъж забеляза къде бе допуснал грешка професорът — не защото не беше разбрал руните, а тъй като не познаваше аирлианците. Че Лу си спомни холографското изображение на пришълеца в един от горните тунели — ръцете му имаха по шест пръста, а не по пет.
Човекът бе избрал десетичната система като основна за своето броене. Логично бе да се смята, че аирлианската ще бъде дванадесетична. Изключително важен факт, до който, за съжаление, Нейбингър не бе имал достъп.
Че Лу се зае да коригира таблицата.
Скакалецът бавно описа кръг.
— Това е станция „Чьорт“ — посочи Яков. — Или по-скоро беше — поправи се той.
Намираха се над най-северната част на острова, който имаше дължина над хиляда и четиристотин километра и разделяше Баренцево от Карско море. Базата беше разположена в тесния провлак от равна земя между ледника от едната страна и планините от другата. От третата страна беше океанът.
