— „Небесен ястреб“, сър! Той се върна. Приземиха го на борда и след това се започна.
— Разбрано, синко. А сега, опитай да ме свържеш с командващия. „Орел три“, повтори — разбра ли ме?
— Говори „Орел три“… — последва пауза. — Говорих с контролната кула. Забраниха ми да кацам на борда. Казват, че нещо… нещо атакувало кораба.
— Свържете ме с кулата! — настоя Робинет.
— Момент. — Чу се пукот. После нов глас, който Дънкан познаваше.
— Говори адмирал Полдън. Приемам.
— Господин адмирал, тук капитан Робинет. Какво е положението при вас? Приемам.
— Те завладяха кораба ми. — Гласът на адмирала изглеждаше променен.
— Кои
— Тези неща. Те
— Какви неща?
— Които дойдоха с „Небесен ястреб“. Той се приземи и започна да се разпада. Толкова са малки, че едва се забелязват! Прояждат дори метал! А когато се доберат до някого… — Гласът на адмирала потрепери. — Моят екипаж… Всички наскачаха през борда. Не можете да се биете с тези неща!
— Но господин адмирал! Какво по-точно ви е нападнало?
— Нямам представа. Толкова са дребни, че не се виждат. Като пълзящ, безформен, черен рояк. Не зная какво е това. Не смея дори да го доближавам.
Някъде отзад се разнесе оглушителна експлозия.
— Господин адмирал?
— Опитват се да ги спрат… някой взриви една авиобомба на палубата… Исусе Христе! — Последва кратка пауза. — Разстояние до брега седемнайсет километра.
Нещо изпука. Чуха се уплашени викове.
— Божичко! Достигнаха основата на мостика. Изгубени сме!
Дънкан натисна бутона за предаване.
— Господин адмирал, говори доктор Дънкан. Какво става при вас?
— Заповядах на останалата част от Оперативната група да се отдалечи с максимална бързина — отговори адмирал Полдън. — Пилотите в наблюдателните самолети ще трябва да катапултират… не разполагат с достатъчно гориво да достигнат сушата.
Люис подаде на Дънкан фотография, изпратена току-що по САТФАКС-а.
— Госпожо, снимка от спътника КХ-14.
Дънкан я погледна. Горната дясна част бе запълнена от извита черна линия, бележеща края на силовия щит. Право срещу него се виждаше заострения тесен контур на „Вашингтон“. Задната част на палубата бе скрита в черна вихрушка.
— Какво, по дяволите, става на кораба, адмирал Полдън? — попита Дънкан. — Трябва да ни кажете, преди да преминете зад щита.
— Вече виждам силовото поле — заговори Полдън, сякаш не чул въпроса й. — На около шест километра, право пред нас. — Чуваха се викове и изстрели.
— Не можете да ги застреляте дори — говореше обезсилено Полдън. — Толкова са малки и толкова много… Те са като вируси, които се разпространяват из целия кораб. Исусе, долу погълнаха още един човек! О, Боже мили! Сега са пред моята врата. Прояждат метала… Ще наредя напускане на кораба…
Нови изстрели и викове.
— Те са тук!
Отекна писък, който продължи няколко секунди, после връзката беше прекъсната.
— Адмирал Полдън? — Дънкан натисна няколко пъти бутона за повикване.
— Нямаме връзка с адмирала — това беше гласът на пилота.
— „Орел три“, тук капитан Робинет. Отдалечете се незабавно от острова.
— Сър, не разполагаме с достатъчно гориво за да стигнем до най-близкото летище!
— Изпълнявайте каквото ви нареди адмиралът! Приближете се до някой от съпровождащите кораби и катапултирайте!
— Слушам, сър.
— До всички кораби от групата, говори капитан Робинет. Изпратете спасителни групи на безопасно разстояние от „Вашингтон“, за да приберат хората във водата. След това напуснете района.
Люис подаде на Дънкан още няколко сателитни снимки. КХ-14 бе проследил „Джордж Вашингтон“, докато самолетоносачът се приближаваше към непрогледното покривало на силовото поле. Подредени хронологично, те показваха как някаква черна вълна покрива палубата на кораба от кърмата към носа. На една от снимките черната лавина доближаваше корпуса на един Ф-14. На следващата изтребителят беше погълнат напълно.
— Доктор Дънкан, говори капитан Робинет.
— Слушам ви, капитане.
— Получихте ли снимковия материал от спътника?
— Да.
— И какво мислите?
— Момент да проверя нещо. — Тя извади папката с материали, изпратени от Агенцията за национална сигурност, в които се изброяваха учрежденията и информационните страници, посещавани от стража чрез Интерлинк. Междувременно капитан Робинет продължаваше с доклада за текущото положение.
— От щаба на флотското командване наредиха Оперативна група 78 да прибере оцелелите от „Вашингтон“ и да се отдалечи на разстояние двеста километра от кораба.
— А какво е състоянието на „Вашингтон“?
— Все още нямаме представа какво се е случило на борда, но при скоростта и посоката, която поддържа, ще премине през щита след не повече от десет минути.
— Колко от членовете на екипажа са успели да скочат? — попита тя.
— Не разполагаме с точни сведения. Всичко стана толкова неочаквано.
Дънкан спря на една от страниците, когато изведнъж осъзна какво разглежда.
— Майчице мила, ние сме го дали на проклетото нещо!
— Какво? На кого?
— На стража. Нанотехнологията.
— Какво? — повтори Робинет.
— Мисля, че „Вашингтон“ е бил атакуван от вирус.
— От вирус? — повтори недоверчиво Робинет. — Как може вирус да яде метал?
— Защото е синтезиран от метал. Това са микроскопични роботи.
— И защо им е трябвало да нападат „Вашингтон“?
— За да се възпроизвеждат.
14.
Една на пръв поглед неудържима сила, която среща непоклатим обект. Никога, в цялата история на създадените от човешки ръце творения, нещо толкова голямо не се бе насочвало към нещо толкова солидно с подобна бързина.
Фонтани от пяна бликаха пред носа на „Вашингтон“, докато корабът се носеше със скорост от близо осемдесет километра в час право към скалистия бряг на Великденския остров. Силовият щит се бе изключил за съвсем малко, за да позволи на кораба да премине и сега до сушата оставаха не повече от два километра. С водоизместимост от четиридесет хиляди тона, грамадният плавателен съд бе набрал такава
