— О, не е задължително. В КГБ и ГРУ също се придържаха към любимата максима, че знанието е сила. Като познаването на аирлианците и техните всемогъщи оръжия например. Дори преди петдесет години в КГБ е имало такива, които са се страхували от мощта и силата, скрити в складовете на Четвърти отдел. Ами ако именно тук бъде открито някое ново, непознато и страшно оръжие? Как тогава ще се възстанови нарушеното равновесие на силите?
— С други думи, ключът може да е в КГБ?
— Да. — Яков бръкна в палтото си и извади манерка. Предложи на Търкот, но той отказа. Катенка прие.
— Твоите сънародници не разбират какво става в нова Русия — заговори Яков, докато завинтваше капачката на манерката. — В много отношения положението сега е по-лошо, отколкото по времето на комунистите. Тогава имахме работеща система на управление, а сега цари хаос. Ние, руснаците, станахме капиталисти. — Той се изсмя горчиво. — До такава степен, че най-могъщата сила в страната е мафията. Всеки се бори за парче от кокала, опитва се да си осигури някаква власт и да печели от нея във вакуума, останал след падането на комунистическото управление. Тъй че дори свръхагентите от ФСБ15 едва ли ще разполагат със сведения къде се намира ключът.
— Льончика знае къде е архивът — произнесе Катенка. — Той работи в щаба на ФСБ на „Лубянка“.
— В такъв случай да отидем в Москва и да си побъбрим с този приятел — предложи Яков. — Какво толкова ще му мислим?
— Не можем да отлетим за Москва с това нещо — Катенка кимна към скакалеца. — Едва ли ще мине незабелязано.
— Хубаво де, ще кацнем на едно летище извън града, където имам мои хора — успокои я Яков. — Те ще ни откарат в Москва.
Търкот беше чувал за „Лубянка“. По времето на студената война дори само споменаването на това име — мястото, където бе разположен щабът на КГБ — караше обикновените руски хора да треперят от ужас.
— Оставете ме да помисля малко — помоли ги той. Отдалечи се на няколко крачки и извади сателитния телефон. След това набра номера на капитан Билъм и неговата специална група 055.
Отсреща вдигнаха на второто позвъняване.
— Билъм слуша.
— Търкот е. Излитам за Москва, Яков ще отиде на „Лубянка“ да разговаря с някакъв агент от ФСБ. Ако не излезе, ще се опитам да го измъкна. Ако и аз остана вътре, разчитам на вас.
— Шегувате се, нали? — отвърна незабавно Билъм.
— Никога не се шегувам, капитане.
— „Лубянка“! Щабът на ФСБ! В самия център на Москва! Как си представяте да ви спасим? Е, добре. Разбрано.
— Ще ви се обадя отново, веднага щом пристигнем в Москва.
— Слушам!
— Край на връзката.
Търкот затвори телефона и докато го прибираше, в главата му изникнаха последните думи на Дънкан — беше му наредила да се връща незабавно в Зона 51. Не смяташе за необходимо да я информира за новото си решение. Ако ключът беше в Русия, той щеше да го открие. А тя щеше да се оправи в Зоната и без него.
— Хайде да тръгваме — подметна той на двамата руснаци.
От времето, когато беше студентка, преди повече от петдесет години, Че Лу не се беше занимавала толкова сериозно с математически проблеми. Но ето че най-сетне приключи изчисленията си — общо две колонки, подредени една срещу друга на листа. Таблица за превръщане на дванадесетичната система в десетична и ако се предположеше, че една от стойностите, обозначени от дясната страна, е земният диаметър — 12 753 километра — резултатът беше число, което вероятно отговаряше на аирлианския стандарт за измерване на разстоянията.
Опирайки се на получения резултат, тя продължи със следващия ред от бележника, където се посочваше място чрез две неизвестни величини. Едната бе разстоянието — в аирлиански единици — от Южния полюс. Другата беше географска дължина, но не спрямо нулевия меридиан, който преминаваше през Гринуич, Англия, а спрямо някакъв аирлиански начален такъв. За съжаление Нейбингър не бе отбелязал местонахождението на тази линия, ако въобще му е било известно.
И все пак, колкото повече професорката размишляваше върху задачата, толкова по-близък и достижим й се струваше отговорът. Вече разполагаше с няколко познати обекта, които също бяха споменати с техните координати — гробницата Циан Лин, Великденския остров и най-вероятно платото Гиза. Достатъчно материал, за да определи мястото на нулевата линия.
Тя се захвана отново за работа.
Стоманеният връх одраска червенокафявата скала и се плъзна по нея, преди да попадне в крайната цел. Ако това се бе случило на Земята, щяха да бликнат искри и да се разнесе стържещ шум. Но в разредената марсианска атмосфера нямаше нито звуци, нито искри. Стоманеното острие принадлежеше на един сгъваем механичен крайник с дължина два метра, еднакъв с останалите седем, които стърчаха от тялото.
Върху горния и долния край на овалното тяло имаше малки глобуси, „очи“, стърчащи на четиридесетмилиметрови стойки, крито се въртяха на 360 градуса и улавяха всички излъчвания около движещия се обект.
Кракът продължи да се плъзга по неравната повърхност, докато стигна предварително набелязаната точка. Следвайки командите, механичният оператор протегна голямата прехващаща ръка и вдигна един кръгъл камък. Като балансираше внимателно върху хлъзгавата скалиста повърхност, той измина два километра в обратна посока, след което се освободи от товара си. Не беше сам, още поне хиляда подобни апарата щъкаха напред-назад по повърхността, наподобявайки армия от метални мравки.
Механичният оператор се завъртя и пое обратно. Но всеки десет минути от близкия тунел излизаше по един нов работник и се присъединяваше към групата.
Само няколко часа бяха необходими, за да бъде разглобено и асимилирано това, което работниците от корабостроителницата „Нюпорт Нюз“ бяха строили цели три години. Стражът бе заповядал на микророботите да изключат двете атомни електроцентрали, за да се избегне опасността от атомна верижна реакция.
От мостика бе останало само металното скеле. По-голямата част от палубата, площадката за кацане и хангарите със самолетите бяха разглобени и подложени на щателно проучване. Неуморни механични носачи отнасяха метални плочи, а зад тях оставаха да стърчат стоманени релси като ребра на оглозган динозавър.
Но със същата бързина течеше и обратният процес — на сглобяване на новата конструкция, която в някои случаи бе далеч по-съвършена от своя първообраз.
По-голямата част от общо 6286-те души на борда бяха успели да избягат. Много от останалите бяха загинали по време на атаката срещу кораба. Те бяха щастливците.
Пленените тела сега бяха подредени по края на централната площадка за излитане, ръцете и краката им бяха приковани за пода с метални скоби, поставени от един голям механичен оператор, подобен на тези,
