съгласен съм. Не зная дали този Лонгинус наистина е съществувал. Но там, в библиотеката, има едно копие и специалистите твърдят, че било неговото. Копието на съдбата. Наистина било средство за въздействие върху съдбата, както се оказало в случая с Хитлер. Защото човекът просто не бил предназначен за онова, което последвало. Така или иначе, Хитлер останал очарован от легендата. Стоял часове наред пред витрината и не откъсвал очи от копието. По-късно дори споделил, че именно съзерцанието на реликвата променило съдбата му. Излъгал, разбира се.
— Какво искаш да кажеш?
— Да не мислиш, че само като гледаш едно копие и бъдещето ти ще се измени? Не, има много повече. Нацистите не са се появили от въздуха. Първо е трябвало да се подреди сцената. По онова време във Виена живеел един човек. Казвал се Лист. — Фон Сеект внезапно млъкна.
Дънкан чакаше, после изведнъж разбра всичко.
— Лист е бил Домека?
Фон Сеект я награди с вяла усмивка.
— Така мисля. Името, което използвал в онзи етап от своя живот, било Гуидо фон Лист. За първи път се съобщава за него като за виден член на Австрийското алпийско общество, което използвало поздрава „хайл“. Лист твърдял, че е наследник на древна германска група шамани, наричани армани. Емблемата на групата му била свастика. Езикът, на който пишели, бил старорунически.
— Божичко! — възкликна Дънкан.
— Тези факти ги има в много исторически книги — кимна фон Сеект. — Не са тайна за никого. Вярно, че аирлианците се появиха наскоро, но учените изглежда още не са свързали едното с другото. Лист дори написал книга за руните, която публикувал през 1908 г. Обичал да цитира римския историк Тацит, който живял през първи век след Христа, но не уточнявал източника на тези цитати.
— Да не би Тацит да е бил Домека?
— Навярно. Лист изпитвал траен интерес към всякакви окултни теми. И, разбира се, Копието. Също така Светия граал, кивота. Хитлер споделил с някого от виенските си познати, че Лист извършвал странни обреди и че самият той бил обект на един от тях. Ритуалът на пречистването. Пречистване на раса и на кръв. Ето от кой момент датира промяната на Хитлер.
— Какво е направил с него Лист?
Фон Сеект не й обърна внимание.
— Знаеш ли как ме откри тук Нейбингър? Всички нас? Сдобил се с кинжала ми от СС от един египтянин — Наблюдател — в Голямата пирамида. От едната страна бе изписано името ми. От другата — думата „Туле“. През тридесетте „Туле“ бе официалното название, под което се прикриваха различни окултистки организации в Германия. Все последователи на Лист. И на Хитлер също. „Туле“ издигна Хитлер на власт. Чела ли си една книга —
— И откъде са научили тези неща?
— А, това е забулено в тайна. След войната подобни спекулации се смятаха за глупост. Истината е обаче, че вътрешният кръг на обществото на „Туле“ се е готвел за общуване с нечовешки, далеч по-могъщ интелект.
— Аирлианците? — Дънкан имаше чувството, че й се вие свят. — Стражът-компютър? Имало ли е такъв в Германия? Колко са всъщност стражите?
— Не зная — вдигна рамене фон Сеект. — Чувала ли си за Анербе?
Дънкан поклати глава. Нямаше време за лирични отклонения.
— Къде е Копието сега?
Фон Сеект не даде вид, че е чул въпроса й.
— Малко са онези, които знаят за Анербе. Това е нацистка служба за проучване на родословието. Тя беше в основата на кадровата политика на СС — Schutzstafeel, както ме нарече в началото. Тайната на тази служба е, че се занимаваше с генетични проучвания. Както знаеш, бях изпратен в Голямата пирамида, за да открия онова черно ковчеже. Имаше и други групи, формирани от есесовци по лична заповед на фюрера, които се отправиха към различни места на планетата, за да търсят подобни мистериозни предмети. Свещения граал. Кивота. Реликви от стари легенди. Може да ти изглежда като налудничава идея на умопобъркан и самозабравил се фанатик. Така е, но заради Хитлер загинаха четиридесет и седем милиона души.
Фон Сеект се отпусна уморено назад. Лицето му беше насечено от дълбоки бръчки.
— Хайде, говори — подкани го неумолимо Дънкан. — Разкажи ми за Копието!
— Уморен съм — прошепна фон Сеект. — Искам да спя.
— Не сега. Онова копие от библиотеката — то ли е Копието на съдбата?
— Да не смяташ, че предмет с подобна сила ще остане да се въргаля зад някаква витрина? — попита фон Сеект и отмести поглед към прозореца. — Нощта на Дългите ножове — произнесе той. — Тринадесети юни, 1934-та. Хитлер прочисти редиците на собствената си партия и се съюзи със СС. Два месеца по-късно се обяви за фюрер и всички военни трябваше да се закълнат в лична вярност към него — не пред държавата, а пред водача й. Забележително, нали?
Дънкан започваше да губи търпение заради непрестанните опити на стареца да избегне въпросите й за Копието.
— Искам да знам… — заговори тя, но фон Сеект я прекъсна с махване на мършавата си ръка.
— Да, да, за Копието. През 38-ма, в деня, когато Хитлер анексира Австрия, той посети лично Хофмузеум и взе оттам така нареченото Копие на съдбата. Заповяда да го отнесат в Нюрнберг, градът, който според водачите на „Туле“ бил духовната столица на нацистка Германия.
— „Така нареченото“ — повтори Дънкан. — Значи не е било истинското?
— Не, то беше за пред обществото. Така другото можеше да бъде скрито. Фарсът продължава и до ден днешен. Според легендата тъкмо копието на римския центурион Гай Касий Лонгинус било забито в тялото на Христос, когато той бил разпънат на кръста. Съществуват четири различни копия, на които се придава това историческо значение. Първото било изпратено през 1492 г. от турския султан Баязид Втори на Папа Инокентий XVIII и било зазидано в една от колоните на базиликата „Свети Петър“. Второто било донесено в Париж от свети Луи, след завръщането му от един кръстоносен поход през тринадесети век. Третото — което съм виждал с очите си — е в Полша, в Краков, но то е само майсторска репродукция на четвъртото и — според специалистите — вероятно истинското Копие, във Виена. Същото, което Хитлер видял в библиотеката. Последното има дълга и странна история.
— Която завършва в днешна Русия?
— Не. Сега отново е в онази библиотека. Истинското Копие на съдбата не е нито едно от изброените и в действителност е аирлиански артефакт. Вярно, че прилича малко на копие и затова са го объркали с легендарното оръжие на Лонгинус. Кой знае как е станало?
— Виждал ли си го? — попита развълнувано Дънкан.
Фон Сеект кимна.
— Носехме го с нас през 42-ра, когато влязохме в Голямата пирамида.
Дънкан чакаше продължението.
— Не зная откъде се е сдобил с него Хитлер. Виждал съм го само веднъж. Носеше го водачът на нашия патрул, един майор от СС. Никога не го изпускаше от ръце. Знаели са, че е ключ, но от какво — това не им е било известно. Може би са смятали, че е от вратата на Голямата пирамида. Затова ни го бяха предоставили. Но не беше това. Наложи се да пробием отвор във вратата, за да стигнем до бомбата.
— И как изглеждаше?
— В черен калъф. Метален — от гладък, аирлиански метал, същия като обшивката на кораба-майка. Самото копие е сребристо. Много остро, дълго шестдесет-седемдесет сантиметра и десетина сантиметра широко. Всъщност, по-скоро прилича на острие на копие — с връх в единия край и отвор за дръжка в другия.
