знаех, бе какво е предназначението на скиптъра и дали мога да ви се доверя.
Куин си даваше сметка, че не може да му се сърди. При толкова много шпиони Муалама е бил прав да проявява подозрителност.
— И сега знаете закъде е предназначен скиптър? — попита той.
— Знам.
— Не мърдайте. — Куин извади сателитния телефон и набра номера на Дънкан.
— Оказваме пълно съдействие на КИСПП според разпоредбите на нашия президент и парламента — произнесе мъжът срещу Яков. Името му беше Льончика, беше облечен в скъп костюм, нещо необичайно за коридорите на ФСБ дори в тези дни. Яков знаеше, че причината Льончика да носи лъскави дрехи може да е във връзките му с московската мафия. Такива бяха законите на новото време.
— Всъщност, шпионите са проникнали във вашата организация — продължи Льончика. — И унищожиха вашата база. Защо идвате при мен?
— Защото имам основания да смятам, че в КГБ са задържали извънземни артефакти и информация, които по право са принадлежали на Четвърти отдел. Материали, открити в края на Великата Отечествена война.
Льончика се облегна в дълбокото, кожено кресло. Бюрото му беше масивно, от полирано черно дърво. Прозорците зад него гледаха към площада. Намираха се на третия етаж, където бяха най-престижните кабинети, защото на същия етаж беше разположен бившият щаб на КГБ, а сега ФСБ. Само през три врати от тук.
КГБ бе сменил името си на ФСБ, но Льончика изглеждаше точно като някогашните сътрудници, които Яков бе привикнал да мрази. Набито, охранено тяло, което едва се побираше в лъскавия костюм, масивни клепачи, очи, които избягваха прекия контакт, безизразно, сякаш непознаващо обикновените човешки радости, лице. Човек, който би удушил дори собствената си майка, ако това му осигури издигане в службата.
— КГБ вече не съществува — обяви Льончика.
— Но архивите са у вас и…
— Не, не са у нас — прекъсна го Льончика. — Повечето бяха унищожени, когато комунистите паднаха от власт. Сега вече сме свободна страна. Нямаме право да държим архиви, каквито имаше в КГБ. Освен това — добави Льончика с хладна усмивка, — да не забравяме и досиетата. Много от тях бяха изгорени собственоръчно от хората, които сега ни управляват.
Яков поклати глава. Даваше си сметка, че е назрял моментът да опита друг подход. Очевидно Льончика не беше впечатлен от колегиалната му молба и от това, че двамата работят в сродни учреждения. Интересите на такъв човек бяха съвсем другаде.
Както всичко друго, престъпният свят също бе претърпял своите промени в Русия. Преди, по времето на комунистите, дори най-големите престъпници бяха постоянно следени от органите за сигурност. Но след падането на комунистите, престъпниците и политиците се сродиха. За последните десет години мафията бе концентрирала в себе си толкова власт, че сега със сигурност можеше да се каже, че управлява страната. Хитрите и безскрупулните — като Льончика, го бяха осъзнали още от самото начало.
— Предполагам, че Комитетът ще бъде склонен да заплати добре за подобен артефакт — произнесе той.
Дебелите клепачи се повдигнаха подигравателно.
— Да не се опитвате да ме подкупите? Това е незаконно.
— И да искам, не бих могъл. Нали сам казахте, че не разполагате с информацията, която ми е нужна. Споменах само, че КИСПП е готов да плати за подобна информация. Вие заговорихте за подкуп.
— Много хитро — Льончика сплете дебелите си пръсти върху бюрото. — Но аз не обичам да си играя на думи. Кажете ми, знаете ли кой е разрушил станция „Чьорт“?
— Да, зная. Наричат ги
Льончика кимна.
— Колко жалко. Американците също здравата са го загазили. Тяхната Зона 51 беше атакувана от космоса, нали? Говори се също, че се взривила някаква ракета. Пострада една от совалките им. Правителството им, разбира се, отрича тези слухове. Казват още, че техният флот край Великденския остров имал проблеми.
— Не знам подобно нещо.
— А искате информация от мен. — Льончика извади бутилка и две чаши от бюрото. Наля юнашки порции, бутна едната към Яков и той я взе.
— За Матушка Русия — предложи тоста Льончика.
— За Матушка Русия — съгласи се Яков, но ръката му замръзна във въздуха, когато чу следващите думи на Льончика.
— Не мисля, че поставяш родината над всичко.
Яков остави чашата.
— Вдигаш тост за Русия, а работиш за американците — обвини го Льончика.
— Не работя за американците.
— Тогава защо отиде при тях, след като разрушиха Четвърти отдел? Май не гориш от желание да отмъстиш за загиналите си другари.
— Има по-важни неща.
— По-важни от Русия?
— По-важни от Русия.
— Няма нищо по-важно от Русия — заяви безизразно Льончика.
— Светът е по-важен — възрази Яков.
— Не и за мен — Льончика отпи от чашата. — Не и за мен, другарю. Русия е над всичко. Русия, със стариците, които чистят снега с тежки лопати, с децата, играещи в парковете, с работниците в техните фабрики. Ето на кого служа аз. — Той неочаквано смени темата. — Американският „Меджик-12“ не беше ли инфилтриран от агенти на пришълците?
— Да. Един компютър-страж от Тиахуанако в Боливия контролираше умовете им. Докарали го в лабораторията в Дълси, Ню Мексико, и оттам им нареждал да задействат двигателя на кораба-майка.
— Известно ми е — кимна Льончика. — А не смяташ ли, че сред нашите може също да има марионетки на пришълците?
Яков кимна.
— Винаги съм имал едно наум.
— Да не мислиш, че и аз съм от тях?
— Възможно е.
— Щях ли да знам, ако е така?
— Нямам представа.
— А ти? Ако беше, щеше ли да го знаеш?
Яков не отговори. Чудеше се накъде върви разговорът.
— В Четвърти отдел не заловихте ли един от тези хибриди?
— Аха — кимна Яков. — Беше преди години. Предпочете да умре, вместо да отговаря на въпросите ни. При аутопсията се натъкнахме на данни за клониране. И на генетичен материал от нечовешки произход.
— Хубаво, само че другите, марионетките, тези които стражът държи под контрол, не са толкова лесни за откриване. Един от космонавтите на американската совалка избил целия екипаж. — Льончика завъртя учудено глава.
— А пък тези, Наблюдателите, взривили другата совалка. Враговете сякаш се множат. Ето че сега затягат примката. Американският президент заплашва нашия с ответен удар, ако „Страцида“ бъде използвана срещу неговата страна, макар вече да не разполагаме с контрол над спътника. Не съм нито прогресивист, за да настоявам за сътрудничество с пришълците, нито изолационист, за да твърдя, че не
