— И какво стана с него?
— Когато попаднахме в засадата, майорът се измъкна в тъмнината. Повече не чух нищо за него. Или се е добрал до немските линии, или е попаднал в ръцете на арабите. Първото е по-вероятно.
Дънкан стисна перилата на леглото.
— Ако Копието е било в Германия, къде може да е сега?
— При руснаците. Те взеха всичко, което намериха в Берлин. Всичко…
Майк, помисли си Дънкан. Бил е на вярното място, но е вървял по погрешна следа.
— А ако е у арабите?
— Каджи. Наблюдателят от Гиза. Най-вероятно е попаднало в неговите ръце. — Фон Сеект затвори очи. — Сега трябва да поспя.
Дънкан се изправи и напусна стаята. Веднага щом се озова в коридора, тя извади сателитния телефон и набра номера на Търкот.
17.
— Да знаеш само колко мои сънародници са влизали в тази сграда, без да излязат никога след това — промърмори Яков. — Небето над главите им е било последното късче свобода, което са виждали.
Търкот беше впечатлен от „Лубянка“. Разположена почти в центъра на Москва, сградата доминираше над площад със същото име. Четири или пет етажа, облицовани с жълти плочки, които й придаваха мрачен изглед. Яков бе изгубил няколко безценни часа, докато разбере къде точно е кабинетът на Льончика и да уговори среща. Търкот бе отброявал всяка минута от тези часове като тътен на неумолимо приближаващата се гибел.
— А това е „Детский мир“ — Катенка кимна към една квадратна постройка от другата страна на площад „Лубянка“. — Детски свят — преведе тя. — Най-големият магазин за играчки в света. Винаги съм се чудила как може да построят подобни сгради една срещу друга. Каква ирония на съдбата, нали?
Тримата седяха в малко бистро в южния край на площада. Заведението беше жалко подобие на локалите от модерните европейски градове. Търкот искрено се съмняваше, че течността, която се клатушкаше в чашата му, имаше каквото и да било родство с кафените зърна.
— Сега там има музей на КГБ — продължаваше да обяснява Катенка. — Водят туристи, показват им. Има и дискотека, на първия етаж, денем е клуб на ветераните от КГБ. В центъра на площада преди имаше статуя на Феликс Дзержински — основателят на ЧК. Първата тайна полиция на комунистите. Статуята я махнаха през август 1991, когато и на нас ни светна пред очите.
— „Светнало ни пред очите“? — повтори Яков и се изсмя. Той се наведе към Търкот. — На няколко пъти се опитвах да ти обясня нещо, което едва ли може да бъде обяснено. — Той се чукна по слепоочието. — Руската душа. Много странно явление. Първо са ни управлявали царе, после комунистите. И едните и другите са си цяло бедствие. Но ако добавим и заплахата от чужди страни. Всички тези нашествия през вековете. От Наполеон до Хитлер. Вие, американците, нямате ни най-малка представа колко много сме страдали. Дори загубите ви през Втората световна война са нищо в сравнение с нашите жертви. Двадесет и седем милиона души! Един от всеки четирима, мъж, жена, или дете. С подобни заплахи стремежът към властта тук е различен от този във вашата страна. Вие създадохте Доналд Тръмп, ние — Сталин. Парите тук не значат нищо. Властта — всичко.
Яков посочи с пръст сградата на „Лубянка“.
— Спомни си какво ти казах, когато вляза там. — Наблизо мина келнер и Яков му викна нещо на руски. След минутка на масата имаше три водки. — Пий — нареди Яков, вдигна чашата си и я опустоши. След това кимна на Катенка. — До скоро виждане.
— До скоро — отвърна Катенка. Тя се надигна и изчезна сред тълпата на площада.
Яков положи ръка на рамото на Търкот.
— Ако не изляза до час… съветвам те да се прибереш у дома.
— А Катенка какао ще прави?
— Трябва да се обади на началника си. Не забравяй, официално тя не работи за мен, а за ГРУ.
— Гледай да се върнеш до час — рече Търкот. — Не ми се ще да влизам вътре да те търся.
— Ако влезеш, значи ставаме двама изчезнали безследно.
— Няма да си тръгна оттук без теб.
— Лесно е да се каже, приятелю — въздъхна Яков. — Но след час ще си мислиш друго.
Търкот си свери часовника.
— Имаме осемнадесет часа. Точно. — Телефонът му иззвъня и той го разтвори.
— Ало?
— Майк, разбрахме какво е ключът. Нарича се Копието на Съдбата. Има две възможности — или руснаците са го взели от немците в края на войната, или е в Египет. Връщай се в Русия.
Търкот преглътна информацията, преди да отговори.
— Аз все още съм в Русия, Лиза. Точно в центъра на Москва. И ако копието е в руснаците, двамата с Яков сме на правилен път.
— Хубаво. Аз пък отивам в Египет да проверя на място втората възможност. — Тя му разказа накратко онова, което бе узнала от фон Сеект.
Яков очакваше края на разтвора с повдигнати в ням въпрос вежди.
— Пази се — предупреди я Търкот.
— И ти също.
Телефонът замлъкна. Търкот се обърна към Яков и му предаде накратко информацията за Копието.
— Значи е в КГБ — заяви руснакът и се надигна решително. — Отивам да го намеря.
— Не забравяй какво ти казах — припомни му Търкот.
— Няма — обеща Яков.
Търкот отвори телефона и набра друг номер.
— Билъм слуша.
— Тук Търкот. Намирам се на площад „Лубянка“. Яков влиза.
— Този Куин е невероятен. Намери ни планове на „Лубянка“. Можем да приземим скакалеца право на покрива и да действаме оттам. На кой етаж да ви търсим?
— Дано докато дойдете, узная.
— Ние сме въоръжени и готови за излитане — докладва Билъм. — При максимална скорост полетът до вас ще продължи тридесет и шест минути.
— Дано не се наложи — отвърна Търкот. — Искам да следите и доктор Дънкан. Край. — Той затвори телефона, прибра го в джоба и погледна часовника.
Майор Куин се надвеси над професор Муалама.
— Как върви преводът?
— О, много интересно — отвърна Муалама. Той се пресегна към раницата и извади скиптъра. — Знам закъде е предназначено това.
Куин се облещи при вида на жезъла.
— Ей, това е аирлианско!
— Да. Открих го в саркофага.
— Дявол го взел! — избухна Куин. — И защо чак сега ни казвате?
— Исках първо да разбера за какво служи.
— А ние търсим ключа за Циан Лин от…
— Това не е ключът за Циан Лин — прекъсна го Муалама. — Знаех го от самото начало. Това, което не
