които извършваха изкопните работи на Марс. Моряците бяха разпределени на групи от по десет, наредени в кръг с главите навътре. Всички пленници бяха в безсъзнание, в резултат от мощен електромагнитен импулс, подаден от стража веднага щом корабът бе проникнал отвъд щита.
Но с течение на времето мъжете и жените започваха да се пробуждат и всеки път, когато се размърдваха, към тях се насочваше робот от съвсем различен тип. Той приближаваше групата, търкаляйки се на своите колела и спираше извън оформения кръг от човешки тела. След това от предния му край се показваше една тръбичка и увисваше точно над центъра на групата.
Тръбичката разпръскваше малък облак, след това роботът се отдалечаваше.
Зад него, докато различните видове нановируси се спускаха върху проснатите тела, други механични помощници извличаха събраната информация и я препращаха на стража.
В някои случаи обработката вървеше според предвижданията, в други — съдейки по отекващите от време на време писъци — не толкова гладко.
Големият черен хеликоптер УХ-60, с който Лиза Дънкан летеше от Зона 51 към авиобазата Нелис, се носеше над пясъчните дюни на пустинята Невада. Лиза си спомни един друг момент от миналото, когато летеше в обратна посока, към Зоната, за да сложи край на престъпната дейност на „Меджик-12“. Толкова много неща се бяха случили от тогава, но всяка новооткрита истина бе донесла със себе си още загадки.
Мислите й бяха прекъснати от бръмченето на сателитния телефон. Тя отвори апарата и натисна копчето.
— Дънкан слуша.
— Доктор Дънкан, обажда се Лексина.
Дънкан затвори очи и мислено се подготви за борба.
— Пак ли ще ме питате за ключа?
— Времето ви изтича.
— Вие знаехте, че совалките ще бъдат атакувани, нали?
— Знаех, че автоматичната защита на „нокътя“ функционира.
— Но оставихте онези хора да загинат. А твърдите, че защитавате човечеството. Вие унищожихте и Четвърти отдел, за да си възстановите контрола над „нокътя“.
— Напредвате… — отговори Лексина. — Но не чак толкова бързо.
— Знаете ли колко души загинаха във Флорида, когато разрушихте „Атлантис“? — продължаваше Дънкан.
— Не разбирате ли, че трябва да ми дадете онова, което искам от вас? Нужен ми е ключът.
— Вие взривихте нашата ракета в Монтана и убихте още невинни хора.
— Защото възнамерявахте да я изстреляте по „нокътя“, а аз не можех да ви позволя подобно нещо. Колкото повече упорствате в игрите срещу нас, толкова по-жестоки ще ставаме.
— По-жестоки? — повтори Дънкан. — Та ние едва спасихме света от ужасната епидемия на Черната смърт, създадена в лабораториите на „Мисията“ — без никаква помощ от вас, ако ми позволите да добавя — а сега ме заплашвате, че щяло да стане по-страшно? Какво сте намислили — да се съюзите с „Мисията“ срещу нас?
— Дайте ми ключа.
— Само срещу отговори на моите въпроси.
Телефонът замлъкна.
Макар по специалност Муалама да не беше лингвист, работата с древните езици му се удаваше. Докато наблюдаваше как специалистите от КИСПП се потят над безкрайните колони от цифри, изписвани върху екраните на техните свръхмощни компютри, той си помисли, че да си аматьор понякога е предимство. За разлика от тях той не беше скован от научни предразсъдъци.
Познаваше добре йероглифното писмо. Беше посещавал почти всички прочути археологически находки в Египет. На два пъти се беше срещал с Нейбингър, макар че той не споделяше почти маниакалния интерес на Муалама към кивота и някои други мистериозни библейски предмети. Все пак Нейбингър беше лингвист, докато Муалама се занимаваше само с археология и нищо повече. Нищо, сега ще наваксва.
На големия екран в дъното на залата бяха изписани символите, чието значение вече беше известно — едва една шеста от знаците върху надгробната плоча.
Муалама се досети, че разполага с още едно предимство. Имаше напълно достоверно предположение за какво можеше да се говори в посланието. Освен това знаеше и митологичните названия, които се срещаха вътре.
Така че, докато учените разговаряха възбудено помежду си и въвеждаха данни в компютрите, Муалама седеше кротко в ъгъла, разглеждаше надписа, мислеше и нанасяше бележки в тефтера си. И постепенно нещата започнаха да се проясняват.
Беше оставил скрити в раницата си ръкописа на Бъртън и скиптъра. Не смяташе да ги показва на никого, поне докато не отпаднеха някои от подозренията му. Имаше чувството, че може да се довери на доктор Дънкан, но от друга страна все някой беше докладвал на противника за откритието му в кратера Нгоро-нгоро и този някой сигурно работеше за американците. Муалама беше прекарал десетилетия под постоянно напрежение, а и смъртта на Лаго го караше да бъде нащрек.
Изправена до леглото на умиращия старец, Лиза Дънкан си наложи да овладее чувствата си. Фон Сеект трябваше отдавна да е в отвъдния свят, но старият учен се беше вкопчил в живота с необяснимо за Дънкан упорство.
— Ще дойде ли в съзнание? — попита тя доктора, който я бе довел в стаята.
— Но той спи и… — поде докторът. Дънкан го прекъсна.
— Не ме интересува дали спи и дали ако проговори, ще умре по-бързо. Събудете го. Заповядвам ви.
Докторът я изгледа продължително, но накрая се наведе над табличката с лекарства и вдигна една спринцовка.
— Не мога да поема отговорността…
— Не ме интересува — отряза го Дънкан. — Вие сте на служба също като мен, но аз разполагам с повече пълномощия. — Тя посочи стареца. — Този човек е работил в Пеенемюнде, помагал е в конструирането на ракетите Фау-1. Бил е член на СС и дълги години ни е лъгал. Не се опитвайте — няма да пробудите в мен дори капчица съжаление.
Докторът й протегна спринцовката.
— Вие го направете. Нека отговорността бъде ваша.
Дънкан я пое, обърна я с иглата нагоре, изкара въздуха, после пъхна иглата в гумичката на системата и натисна буталото. Изпразни съдържанието, извади спринцовката и зачака.
След няколко минути клепачите на стареца потрепнаха. Докато чакаше, тя се зае да обмисля тактиката на предстоящия разговор. На времето фон Сеект й бе разказал за тайната дейност на „Меджик-12“ в Зона 51. Беше попаднала на името му, докато бе преглеждала документите, посветени на операция „Кламер“.
Официално се твърдеше, че операция „Кламер“ била задействана през зимата на 44-та, когато войната в Европа вървяла към своя край, но Дънкан имаше чувството, че началото е било няколко години по-рано,
