— Добър вечер — поздрави той.
— Зная, че си разположил постове — бе хладният отговор на Льончика. — Нареди им да излязат. Веднага.
Яков даде сигнал на Търкот.
Льончика се завъртя и пъхна ръка под сакото си. Яков го прикова с масивната си лапа.
— Спокойно. Той е приятел.
Льончика поклати глава.
— Няма приятели. — Той огледа свъсено приближаващия се Търкот. — Ах, американец. Не е ли този, който разруши кораба на пришълците?
Търкот не отговори. Въпросът бе по-скоро риторичен.
— Е, мисля, че можем да му се доверим, след като го е направил — въздъхна Льончика.
— Хубаво — одобри Яков — Какво ни носиш?
— Ще дойдете с мен — Льончика посочи на запад, където се издигаха кремълските стени. — Там ще ви покажа това, което искате да видите.
— Чакай — спря го Яков. — Имам още един човек. Също приятел.
— Имаш твърде много приятели за работата, с която си се захванал — меко каза Льончика, но гласът издаде гнева му. — Къде и кой?
Яков даде знак и Катенка се приближи към тях.
Когато я позна, Льончика поклати глава.
— Тя е от ГРУ! Това вече е прекалено. Обещах да помогна на теб — той тупна Яков по гърдите, — не на цял комитет.
— Тримата работим заедно.
— Но не и аз — завъртя глава Льончика.
Търкот постави пръст на спусъка, но не извади автомата. Чакаше Яков да се справи с трудното положение.
— Слушай, другарю, вече няма връщане — заговори едрият руснак. — Рано или късно ще трябва да се изправиш срещу пришълците и техните марионетки. По-добре сега. След по-малко от дванадесет часа „Страцида“ ще бъде над Щатите.
— Тъй да бъде — изрече Льончика и плю ядно на паважа. — Елате с мен. Хайде. — Той пое нагоре по хълма към Кремъл. Стигнаха високата стена, която заобикаляше крепостта, и Льончика сви на запад, а другите бързаха след него.
Когато приближиха металната врата, затваряща портала на крепостната стена, Льончика извади от джоба на сакото си пластмасова карта.
— Като си представя, че до скоро тук имаше брави и постове — произнесе той и прекара картата през процепа на идентификатора, след това набра кода върху циферблата. Вратата се отмести встрани, зад нея се показа още една, също метална. Льончика спря при стената между двете, където бе монтиран същия идентификатор. Отново прокара картата и набра друг код, вратата зад тях се затвори, а предната се плъзна на релси встрани. Зад нея имаше стълбище, което водеше надолу.
— Хайде, размърдайте се — подкани ги Льончика.
Тунелът беше тесен и мрачен. Единствената светлина идваше от мъждукащата лампа на тавана. Търкот стисна дръжката на автомата, опасявайки се, че може да са им устроили засада в мрака. В далечния край лъщеше още една метална врата.
Когато я доближиха, Льончика се наведе над поредния идентификационен уред. Този път се оказа ретинов скенер, защото Льончика трябваше да изчака, докато лазерният лъч се плъзне по окото му, преди вратата да се отвори към още един спускащ се коридор.
— Бързо.
Льончика пое пръв по коридора. Стените му бяха боядисани в тъмнозелено, таванът — в сиво. Беше съвсем прав, далечният му край се губеше в сивкава пелена. Вратата зад тях се хлопна с трясък.
— По време на Великата Отечествена война — заговори Льончика, докато вървяха, — Сталин наредил да построят просторно бомбоубежище под самия Кремъл. Строежът продължил и след смъртта му — при студената война. Все по-надолу и по-надолу. Целта била да се изгради подземен щаб и жилищни помещения, които да издържат дори ако Москва е подложена на атомни бомбардировки. С течение на времето били прокопани тунели, които да свързват подземния комплекс с други важни учреждения. Всичко това, разбира се, струвало милиарди рубли. Цяла подземна мрежа, по която може да се стигне до различни точки на Москва. Има дори тайна подземна железница, излизаща на осемдесет километра извън града, към резервен команден пост.
Льончика отвори една масивна врата.
— Оттук. Намираме се точно под Кремълския дворец. На петдесетина метра дълбочина.
Тунелът беше по-тесен и по-стар. Прокопан направо през скалата, с неравни, потъмнели от влагата стени и хлъзгав под, озарен от светлината на стърчащите от тавана голи крушки. Няколко от тях бяха изгорели.
Продължиха навътре около стотина метра, където пътят им бе блокиран от още една врата. Беше дървена, много стара, обкована с ръждиви метални пирони. Търкот забеляза един малък електронен датчик вляво над вратата, който контрастираше рязко с останалата картина.
Льончика махна с ръка към датчика. Вратата се отмести, придружена от съскането на хидравлична инсталация, и те влязоха.
Дебело, очевидно непробиваемо за куршуми стъкло, преграждаше стаята на две равни части. Вдясно имаше врата, направена от същото стъкло.
Жена на средна възраст, с прошарени коси и едро тяло, вдигна глава от пулта пред нея.
— Я виж, кого довял вятърът — произнесе тя в малкия микрофон. Ръцете й не се виждаха.
— Паша! — поздрави я засмяно Льончика.
Жената си придаде служебен израз.
— Пристъпете към металните детектори — нареди им тя. Зад гърба й се виждаха две стоманени врати. И двете бяха затворени.
Търкот забеляза детекторите от двете страни на вратата. Когато ги приближи, отекна звук на аларма и червената лампа отгоре замига. Резултатът бе същия и при останалите.
— Приятелите ти са въоръжени. Моля извадете оръжията и ги поставете в сандъка — нареди жената. — В противен случай ще бъдете унищожени.
Една от плочите на стената под пулта се плъзна встрани и отдолу се показа широкото дуло на гранатомет. Под него имаше голям метален сандък.
— Девет — произнесе Паша.
— Направете каквото ни казва — посъветва ги Льончика.
Търкот погледна въпросително Яков.
— Осем.
Едрият руснак измъкна автомата изпод палтото си и го положи в сандъка. Търкот и Катенка го последваха. Докато стигне до „четири“ всички оръжия бяха вътре.
— Обратно пред детектора — заповяда Паша.
Отново преминаха през вратата. Този път алармата мълчеше.
— И ти се доверяваш на тези хора? — обърна се Паша към Льончика.
— В противен случай нямаше да съм тук — той извади една вносна цигара от кутията и я постави в сандъка. Капакът хлопна. Паша се надигна и ръцете й се показаха за първи път. В едната държеше цигарата, в другата — малък десантен автомат. Тя преметна ремъка на автомата през рамо, извади от джоба запалка и си запали цигарата.
Търкот познаваше оръжието. ЛК-74 беше великолепна изработка, умален вариант на прочутия ЛК-47 и стреляше с по-малките 5,45-милиметрови куршуми, които заради по-високата си скорост и въртеливо движение нанасяха по-сериозни поражения от бавните 7,62-милиметрови.
— От месеци не си се вясвал насам — рече укорително Паша. Тя вдигна голям плетен шал и заметна раменете си. Льончика разпери ръце.
— Ах, Паша, нали знаеш какъв е животът на разузнавача. Непрестанно ни пращат насам-натам…
